Преди да си имам свое собствено, децата много ме дразнеха. Техните викове, крясъци, плач и смях (истеричен, както ми се струваше) направо ме изкарваха от кожата. Да, чудесно осъзнавах, че вероятно и аз съм бил такъв, но това не ми носеше никакво успокоение.
Бях един завършен детемразец.
Дойде и моето време, ожених се, съпругата ми (не аз!) започна да мисли за дете. Е, изчакахме да минат гладните времена след 1996 година и когато се посъвзехме финансово, започнахме да опитваме.
И видяхме страшен зор...
Мина една година, после още една и още една – никакъв резултат. Жена ми се провери за безплодие, а аз за стерилност. (И ако ви е интересно дали ми предложиха „мъжки” списания преди процедурата – предложиха ми, но аз отказах.) Всичко беше наред, явно просто трябваше да имаме търпение.
Жена ми обаче започна да се скапва, аз пък тайничко се радвах, че това с детето се отлага.
Една пролет отидохме за малко до Германия, след което баща ми почина от инфаркт. Реших да поема семейната книжарница, която не беше в цветущо състояние, като едновременно с това работех на пълен работен ден на друго място и в друг град. И стана една – не е за разправяне. Настъпи един от най-трудните периоди в живота ми.
И точно тогава жена ми забременя
Дойде при мен сияеща, носейки триумфално лентичката от теста за бременност. Радвах се заради нея, но едновременно с това бях и уплашен - не ми стигаха финансовите проблеми, а сега и това, и то в най-неподходящия момент. Представях си гледането на дете като лишаване от всички сладости на съществуването, като не съвсем желано отшелничество...
Разказът на Виктор Марков продължава на страниците на Новите родители.
