Бабата безцеремонно затръшна входната врата и викна грубо:
- Какво искаш?
- Бих искала да се омъжа - прошепна уплашено момичето.
- Гледай ти какво ѝ се приискало - ухили се старицата. - И за какво ти е притрябвало?
- За да обичам някого - въздъхна девойчето и се изчерви.
- Значи нямаш кого да обичаш... - измърмори старицата необичайно ласкаво. - Е, сега бързо ще поправим това - успокои я тя, ровичкайки под бюрото си... и внезапно бутна в ръцете ѝ едно коте.
- На, обичай го! Върви! - заръча "злата вещица" на разочарованата булка, която дори не успя да отвори уста. - И докато не го заобичаш, не се връщай!
Котето мяукаше жалко – беше слабичко, мръсно и гладно. С течение на времето то придоби красива гъста козина, голяма доза надменност и пренебрежително отношение към стопанката си. Оказа се, че любовта не била лесна работа: котаракът упорито отказваше да ходи по нужда в съндъчето, точеше нокти на тапетите, обикаляше в тъмното и се хвърляше внезапно върху краката ѝ, болезнено забивайки нокти и зъби. След това, оставяйки тези детски забавления, той започна да маркира обувките ѝ, леглото, килима, вратата, книгите. Отначало тя искаше да го кастрира, но си помисли, че ще ѝ бъде трудно да обясни на старата жена липсата на този важен котешки атрибут и отхвърли идеята. Но как да обичаш такова нещо? Тя се опита с всички сили, но котаракът в отговор само развали козметичната ѝ чантичка, вземайки я за тоалетна.
- Ето, връщам ви котарака! – и девойката подаде на бабата един добре нахранен, чист, обгрижен, красив котарак. Той скочи на пода и започна да се трие в краката на "старата вещица", като мъркаше приветливо. – Но не мога да го обичам. И дори не знам дали се нуждае от моята любов.
- Любовта е необходима на всички - каза старицата. – Но само за да те обичат, едва ли си струва да се омъжваш.
- Аз вече не искам заради това - момичето се усмихна.
- Така ли - каза бабата и я погледна за първи път внимателно. - И защо тогава?
- Да бъда обичана - каза младата госпожица.
- Е, разбира се, за какво друго – недоволно измърмори бабичката. - Знаеш ли какво, отивай на работа, там си имаш Игор, той те обича безпаметно. А тук няма какво повече да правиш - отряза старицата.
И наистина Игор беше там. Той я погледна с дълъг, тъжен поглед, но не се осмели да приближи. Миналата година на конференцията бяха на една и съща маса и той случайно я докосна. Ръката му беше влажна, мека, неприятна. „Добре е, че не знам други подробности за него” – помисли си тя с облекчение и се премести на друга маса.
По пътя към дома девойката си заповяда: "Трябва да опитам!" - и покани Игор на чаша чай. Чаепиенето приключи в дома ѝ. Оказа се, че меки, влажни и неприятни у Игор бяха не само ръцете му.
