Жената се умори. С последни сили успя да добави:
- С такъв човек прекарах 50 години... Живот, мечти, всичко, което имах, му дадох, но нищо не получих. Поне един път не свърши някоя от моите работи. Ето защо мисля, че без него ще съм по-добре. Няма да ми липсва.
Съдията се обърна към мъжа:
- Имате ли нещо да кажете, господине?
Възрастният човек никога не бе говорил със съдия. Срамуваше се. Стана, подпря се на бастуна си, поогледа присъстващите:
- Военната ми служба в голямата си част бе като градинар в генералния щаб на армията. Имаше най-различни, разкошни цветя. Цветето, за което говори, което аз бях й дал, го срещнах именно в тази градина. Там я срещнах и нея, в онзи град се запознахме, там живееше. Много я обичах, често й пращах букетчета. Няколко години след брака ни… започнаха някакви болки по врата и. Докторът бе казал, че не бива да спи дълго или да стои неподвижна дълго време. Беше препоръчал всяка вече поне един път да стане и да се поразкърши.
Възрастният мъж погледна с очи, пълни с тъгa и обич, жената, която стоеше с гръб към него.
- Жена ми не послуша доктора. Мен също. Обичаше съня.
Очите му блеснаха хитро. По устните му премина бегла усмивка.
- Тъкмо по това време цветето бе повяхнало. Казах й: „Ако го поливаш всяка вечер, ще се оправи.“ Обещах й. Всяка вечер я събуждах. Гледах отдалече как любимата ми поливаше цветето, което имаше за свое дете. За момент се спря и я погледна така, както я гледаше в ония нощи: – Всяка вечер цветето сякаш бях аз.