Съдебната зала бе препълнена. Двойка в преклонна възраст се развеждаше този ден. Присъстващите гледаха с интерес към двойката, като от време на време се повдигаха на пръсти, за да ги огледат по-добре. Възрастния мъж гледаше със срамежливо напрегнати очи. Възрастната жена - може би от старост, може би от вълнение се стремеше да контролира треперещите си ръце, като от време на време поглеждаше гневно прегърбения старец, седнал до нея.

- Хайде, разкажете моля – започна съдията. - Защо искате развод?

Възрастната жена обърна поглед към съдията. Пое дълбок въздух:

- Стига вече! – каза с пресъхнало гърло.

Преглътна. След няколко безуспешни опита да пречисти гърлото си продължи:

- Този мъж, от 50 години ми трови живота – каза тя, сочейки с пръст стареца до себе си, без дори да го поглежда.

Залата бе потънала в мълчание. Паузата, сторила са на всички като цяла вечност, бе пробита от светкавицата на журналист от местен вестник. Последваха още няколко светкавици. Кой знае какво заглавие щяха да измислят. Делото бе интересно за тях. Седнаха на местата си, извадиха си тефтерчета, готови да си водят записки. След делото щяха да имат възможност да зададат и въпроси. Жената в желанието си да отбегне погледа на мъжа си обърна гръб към него. Облизвайки сълзата, стекла се до устната й, успя да навлажни пресъхналите си устни:

- Имахме си цвете… което аз много обичах! – отново посочи мъжа до нея. - Той не знае… беше преди 50 години… Бях си отделила от луковиците, които ми бе дал тогава. Деца не ни даде бог. Цветето което отгледах, го считах за мое дете. Милвах го, обичах го… След известно време цвете нещо повехна. Уплаших се да не пресъхне. Обещах си всяка вечер да ставам и да го поливам. Бяха ми казали, че ще му се отрази добре. В продължение на 50 години непрекъснато го правех. Този мъж ни една вечер не стана да го полее! Поне миналата вечер да бе станал, пак щях да му простя! Премаляла бях… заспала съм.