Дама, облечена в избледняла рокля от памучен плат и съпругът й, облечен в овехтял шаячен костюм, слезли от влака на Бостънската гара и тръгнали плахо към градския кабинет на Президента, за среща с него. Те нямали предварително уговорен час, а на секретарката му ѝ се искало да им каже, че такива недодялани образи като тях нямат никаква работа в Харвард.
Дори изобщо не заслужават да са в Кембридж Вилидж. Тя просто се намръщила – така изразила радостта си от тяхното появяване.
“Бихме искали да се срещнем с Президента.” – меко казал мъжа.
“Той ще бъде зает през целия ден.” – троснато отвърнала секретарката.
“Ще изчакаме.” – обадила се жената.
Секретарката ги игнорирала с часове, надявайки се да ги обезкуражи и те най-накрая да си тръгнат. Но те продължавали да стоят, кротко седейки си в чакалнята. Разочарованието на секретарката растяло все повече и повече. Накрая тя решила да обезпокои президента, колкото и да съжалявала за постъпката си. “Може би ако се срещнат с Вас за няколко минути, ще си тръгнат.” – му казала тя. Той въздъхнал раздразнено и кимнал.
Той бил прекалено зает, за да може да им отдели дори няколко минути, но повече от всичко мразел памучни рокли и шаячни костюми да му се размотават в офиса. Обърнал се към влизащата двойка със най-сериозното си и строго изражение на лицето.
Жената се обърнала към него:
“Имахме син, който учи в Харвард една година. Той го обичаше и беше щастлив тук. Но преди година той загина в злополука. Аз и съпругът ми бихме желали да издигнем мемориал в негова чест, някъде в района на Университетското градче.”
Президентът не само не се трогнал. Той бил шокиран.
“Госпожо,” – казал той дрезгаво “не можем да издигнем паметник в чест на всеки, който е учил в Харвард и е починал. Ако можехме, това място би приличало повече на гробище.”
