Не ни оплаквайте, защото…

19 декември 2016 г., 16:10
931

Subbotina Anna / Shutterstock

Първо срещнах Ели. Тя завърши икономика в Дания и се върна – преди да замине за Барселона, за да следва магистратура по финанси. Последно беше на гости при брат си, който учи в Лондон, но е заминал по Еразъм в Нова Зеландия. Учудих се като ми каза, че вече живее и работи в София.

Засега тук ме устройва, после не знам.”

Не знам, казано с такъв оптимизъм, не бях чувала. А звучи егоистично, разглезено, апатично. „Младите нямат нравствени ориентири, живеят ден за ден, интересуват се само от себе си.” Така ли?

Протестирахме за Витоша – тогава прочетох един от най-позитивните текстове, писани скоро: манифеста на протеста, „Добро утро! Ние сме децата на прехода”. Остър, но не злобен, той завършваше с усмивка.

Дойде и лятото – палатки, пясък, залези, песни, пътуване, случайни срещи с хора, които си виждал преди години на хиляди километри... Не искам да слушам, че сме нещастни, защото нямаме в какво да вярваме. Това, което ни свързва, не е вярата. Не обичаме идеологии, които ни затварят в рамки.

Не гледаме телевизия – гледаме собствения си живот.

Не вярваме на речи, писани по рецепти на рекламни агенции, нито на камерите, които снимат само където трябва и каквото трябва. Те имат нужда от нашето доверие, ние нямаме нужда от тях. Никой друг не може да поеме отговорност за моя живот и да се погрижи вместо мен за трудните неща. Затова политическите пристрастия не ми влизат в дневния ред. Не избирам между „ляво” и „дясно”. Ако искаме промяна, организираме се в интернет и излизаме на улицата.

Олимпийските игри ги гледахме. Но повече ги следяха майките и бащите ни – бяха по-запалени. Сигурно е виновна нашата Апатия. Или просто нямаме нужда да се гордеем с колективни постижения. Искаме да се гордеем със своите собствени. Дяволски искаме да постигнем нещо и все повече можем. Въпреки безработицата.

„Едно време младите имаха работа.”

Завършваш университета и те назначават по разпределение в Сеново, Русенско. Работиш по специалността и получаваш заплатка. Щеше да е по-лесно. Но предпочитам хоризонта на избор, предизвикателството, куража да рискуваш и да следваш мечтите си.

Много приятели нямат работа. Трябват им пари, но не си губят времето: развиват това, което могат, което ги влече, защото искат най-доброто. Дизайн, електронна музика, фотография, писане – все по често бившите им хобита стават професии. Междувременно работим какво ли не, през куп за грош и от трън, та на глог.

Денис беше отличник

в гимназията, гениален мързел. За ужас на роднините не го приеха в университет. Една година без работа, без да учи – класически провал. Но кодираше като луд. Имаше портфолио с много проекти – и започна да кандидатства. Неудобно ми е да ви кажа каква заплата получава в момента: каквато много 40-годишни специалисти могат само да сънуват.

Просто е добър.

Изкарва пари с таланта си, с това, че е следвал призванието си и се е развивал. Вече не иска да кандидатства, не му трябва „висше”.

Достъпът до толкова информация ни дава огромни възможности да следваме интересите си. Сами си намираме всичко, което ни интересува. Информацията не винаги е надеждна, но интернет е среда на натрупване, където количеството преминава в качество. Хакерският принцип важи с пълна сила: Направеното е по-добро от съвършеното. Добре е да нарушаваш някои неща, за да ги направиш по-добри. Ние работим с динамична информация в динамична среда.

А не сме неграмотни

не обръщаме голямо внимание на правописа, защото можем да пишем програми, които го поправят. Грамотността ни отдавна не опира до писалката – владеем новите средства за общуване и информиране.

Създадохме социалните мрежи. Те възникнаха от нашата потребност да сме свързани и наложиха правилата си върху останалите. Зукърбърг стартира Facebook на 20. Не беше първият, но стана пример за много други. Непрекъснато четем как Google или Facebook купува за еди-колко си милиона компанията на 23-годишния Х. Кога по-рано толкова млади хора са имали възможност да стигнат толкова далеч?

Знаем цената на парите.

Не ги пръскаме, за да се покажем пред някого. Не робуваме на общественото мнение. Сигурно сме неприлично прагматични. Изкарваме повече пари, но имаме повече потребности. Когато за няколко месеца поживееш при друг стандарт на живот, не можеш да се примириш с една мансарда точно под звездите и не те интересува какво ще каже хазяйката. Мързи ни да сме лицемерни. Не правим нещо, само защото другите го правят – опитваме се да намерим своя начин. Не сме научени да работим много, мислим как да спестим усилия, а това ражда идеи.

Емиграцията не е идея фикс.

Ели имаше възможност да остане в Испания, но се върна. Друг познат живя в Щатите и се върна, за да работи в американска компания за онлайн игри, и се чувства много по-добре тук с американската си заплата. Не е страната, която определя живота ти и винаги имаш избор и възможност. Приятно е да живееш в България. Не е скъпо, имаме рядко красива природа, ние сме южняци, леко мързеливи, леко тарикати, купонджии и не ни е скучно.  

А и какво значи, че сме тук?

Ели изкарва достатъчно пари, за да се вижда с приятелите си от цяла Европа, има евтини полети, поддържаме непрекъснато контакти в мрежите, а контактите ни откриват нови възможности – да пътуваме, да преживяваме, да работим заедно. Ние сме пътуващо, общуващо поколение.

Дали има достатъчно причини да сме щастливи?

На щастието не му трябват причини. Просто ни вижте, когато се забавляваме; когато се срещаме по концерти, помагаме си в мрежите, играем с децата си. Вижте ни, когато сме навън, когато лежим на тревата, когато седим на плажа, палим огън, изкачваме връх, радваме се на животните, плуваме, тичаме, смеем се. Не сме единствени, но обичаме природата повече от всички други, тя е всичко за нас. Защото искаме и тези, които идват след нас, да са поне толкова щастливи, колкото сме ние.  

Автор: Мартина Атанасова

Ключови думи:
Коментари