През един мокър летен следобед преди десетина години вървях по улицата заедно с двете си малки дъщери. Луси, в предучилищна възраст, се въртеше пред мен, очевидно твърдо решена да падне по лице, а Беатрис, бебето, се гърчеше като червей в кенгуруто и ми докарваше болки в гърба.

Не бях имала непрекъснати пет часа сън от месеци. Имах мастит, затова си бях сложила зелеви листа в сутиена. Понеже живеех в красив, заможен квартал, в който все още тук-там се срещаха хора с мъдрост от едно време, нямаше и ден без някой непознат да ме приближи и да ме посъветва далновидно: „Радвай се на тези моменти сега. Отминават страшно бързо.”

Но в този ден, докато кимах с фалшива благодарност за съвета, си обещах нещо. Ще се опитам да се наслаждавам, помислих си. И никога, ама никога няма да кажа това на друг родител. Ще помня, че не отминава толкова бързо, ако си на крак от 4:30. Ще помня, че не всеки от тези моменти е особено радостен.

Днес палавото момиче в предучилищната е 16-годишна гимназистка с натоварен социален график. Бебето, което ме държеше будна по нощите, е в основното училище и ако въртенето на очи беше олимпийски спорт, щеше да е златна медалистка. Понякога ги поглеждам и с тъга осъзнавам, че повече никога няма да заспиват в скута ми, докато им чета „Лека нощ, луна”. Никога повече няма да ги чуя да произнасят смешно „асансьор” или „линейка”. Няма да ги люлея или да ги храня с ябълково пюре, докато гледаме „Улица Сезам”. Тази врата е затворена.

И се чувствам невероятно добре от този факт.

Скъпи изтощени, изстискани родители на малки деца, позволете ми да ви уверя, че, да, този период от живота на децата ви е ценен и интимен, и пълен с вълшебство и открития. Но...

Вижте целия текст на страниците на Новите родители.