Подобно на поговорката „На обущаря децата ходят боси“, и моите деца не могат да се похвалят с постоянното внимание на майка си.

Аз съм учител. Много пъти съм чувала, че „чуждите“ деца са по-важни за мен от собствените ми. Истината е, че нямам „чужди“ деца. Всички са си „мои“ и ги обичам. Вълнувам се с техните постижения, техните тревоги и радости. Особено в настоящата обстановка, в която работим дистанционно (съвсем успешно, между другото), се налага отделяне на още повече време и внимание.

Бих се нарекла работохолик. Дори от родилния дом давах консултации по телефона.

Със сигурност не пиша това обаче, за да ви разказвам за себе си и за своята работа.

Майките често изпитваме чувство на вина именно поради липсата на достатъчно внимание към собствените нашите деца. Мисля си колко бързо растат, как учениците ми се сменят всяка година или през две и в крайна сметка отлитат от гнездото ми. Да, оставям трайни следи у тях, изигравам голяма роля за техния бъдещ житейски път, променям ги към добро, помагам им да открият себе си…  И все пак се питам понякога дали си струва. Дали не пропускам някакви много важни неща в живота на собствените си деца. Дари едното не е за сметка на другото и дали един ден няма да съжалявам горчиво.

Сигурна съм, че много работещи майки си задават подобни въпроси. И като че ли отговорите са в компромисите.

Затова е важно да си повтаряме, че правим всичко по силите ни. Със сигурност нашите деца не биха искали да имат майки, чийто живот се върти само и единствено около тях – да нямат приятели, да нямат странични занимания, да нямат други интереси, а вкопчени в детето си. Също толкова важно е обаче да намерим баланса – да си повтаряме, че понякога децата казват разни неща в момент на гняв, без да го мислят наистина.

Ако четете достатъчно приказки на децата си; ако ги извеждате на разходки; ако намирате време да играете с тях, да ги изслушате, утешите, прегърнете; ако пренебрегвате себе си, за да зарадвате тях; ако държите ръката им, докато заспят, въпреки че ви чака още толкова работа, която може да свършите само вечер… вие сте суперродител. Вие правите всичко възможно. И то е достатъчно. И то се цени. И то е важно.

Децата са празник, който е с нас само за кратко. После вече не са деца. После губят онази чистосърдечност, която разтапя сърцето ни. Но от нас зависи да станат добри хора. Така вярвам и че трябва да се възпитават децата – не да бъдат отличници в училище, а да бъдат отличници в живота – честни, добри и пълноценни хора. А ние, майките, винаги ще бъдем до тях и те винаги ще си останат нашите бебета.

Цветелина Велчева ©