Един възрастен строител решил, че е дошло време да си почине от дългите години труд и казал на своя началник, че се оттегля в пенсия. Началникът обаче го помолил да остане още малко и да построи една последна къща, като лична услуга.
Тази молба никак не се харесала на строителя, но въпреки това се съгласил и започнал работа. Ала по всичко личало, че майсторът не влага сърце в строежа, не работи с предишното усърдие и желание. Не изпипвал детайлите, използвал по-лоши материали - виждало се, че върши всичко "през пръсти" и неохотно. Като резултат сградата станала доста неугледна.
Когато строежът приключил, дошъл началникът, отворил вратата на новата къща, обърнал се към строителя и му рекъл:
- Тази къща е за теб. Тя е моят подарък за най-добрия ми работник!
Майсторът онемял. И през ум не му била минавала подобна мисъл. Ядосал се на себе си: ако знаел, че строи собствената си къща, щял да вложи много повече усилия в нея. Можел да я направи по-различна, по-хубава, по-стабилна...
Същото се случва и с нас. Всички ние градим собствения си живот - всеки ден, всеки час, всеки миг. Но често влагаме в него по-малко от това, на което сме способни. И после шокирани и засрамени разбираме, че трябва да живеем в къщата, която сами сме си построили.
