През 1973 г. един разтревожен човек изпраща писмо до американския писател Е. Б. Уайт, в което съобщава, че е изгубил вярата си в човечеството. Любимият на много поколения литератор решава да повдигне духа на обезверения и му отговаря с кратко, но невероятно красиво писмо.

Скъпи г-н Надо,

Докато има един изправен мъж, докато има една състрадателна жена, заразата може да се разпространи и сцената няма да опустее. Това, което ни остава в тежките времена, е надеждата. В неделя сутрин ще стана и ще навия часовника – това ще бъде моят принос към реда и постоянството.

Моряците имат един израз за времето – те казват, че то е велик блъфьор. Предполагам, че същото може да се каже и за нашето човешко общество – нещата може да изглеждат мрачни, но след това облаците се разкъсват и всичко се променя, понякога твърде внезапно.

Съвсем очевидно е, че човешкият род забърка една странна житейска каша на тази планета. Но като хора ние вероятно носим в себе си семената на доброто, които от дълго време лежат и чакат подходящите условия да покълнат.

Любопитството на човека, неговото безпокойство, неговата изобретателност, неговата находчивост често са го вкарвали в големи неприятности. Можем само да се надяваме, че същите тези качества ще му помогнат да намери изход от тях.

Дръжте се за шапката си. Дръжте се за надеждата си. И навийте часовника си, защото утрешният ден идва.

Сърдечно Ваш,

Е. Б. Уайт

По материали от блога Brain Pickings