Уважаема редакция,
Пиша ви това не за да бъде публикувано (макар че, ако го направите, може би някоя друга жена ще си спести десет години в мъгла и нещастие), а за да го изтръгна от себе си и да се освободя. Психолозите го наричат „терапевтично писане“. Аз го наричам оцеляване.
Дълго време мислех, че депресията е черен облак. Оказа се, че е по-скоро сива пелена, която те кара да забравиш цветовете толкова успешно, че накрая вярваш, че светът винаги е бил такъв. Моята „сивота“ обаче имаше име и глас. Той не ме удряше. Той просто ми казваше, че съм „прекалено чувствителна“, когато плачех, и че „никой друг няма да ме търпи с моя характер“.
Преди месец, в един обикновен вторник, той каза: „Нямаше да избухна така, ако беше подредила масата навреме“. Тогава си спомних статията във вашето списание за емоционалното насилие. Онази фраза ме удари като шамар: „Насилникът прехвърля отговорността за собствения си гняв върху вас, за да ви държи в подчинение“.
Спрях да споря. Не за да му угодя, а защото разбрах, че споря с огледална зала – каквото и да кажех, той го изкривяваше, докато не заприличам на чудовище в собствените си очи.
Днес пиша това писмо от една малка, почти празна стая под наем. Тук няма нищо скъпо, но има тишина. Онази тишина, в която чуваш собствените си мисли, без някой да ти казва, че са „грешни“. Най-трудното не беше да си тръгна. Най-трудното беше да си простя, че останах толкова дълго. Че позволих на някого да ме убеди, че не заслужавам въздух.
Казват, че жената никога не си прощава пропиляното време. Аз обаче реших да си го подаря обратно. Защото сега разбирам – по-добре десет години в мъгла, ако те отведат до ден, в който най-накрая виждаш слънцето.
С уважение,
Една жена, която вече не се извинява, че съществува
