Не знам защо се карате. Нямам представа кой е прав и кой крив. Но познавам майка ти. Затова едно скромно извинение е най-добрият начин да преодолеете случилото се. Говоря за извинение на коляно пред нея.

Тя е майка ти, хлапе. Обича те повече от всичко на този свят. Знаеш ли, че тя избра естествено раждане, само защото някой й каза, че то ще е най-доброто нещо за теб? Виждал ли си как някоя жена ражда? Нужно ли ти е по-голямо доказателство за любвта й от това?

Извини й се. Тя ще ти прости.

Баща ми не беше велик писател, той бе най-обикновен банков служител. Думите му обаче имаха огромно въздействие върху мен. В тях имаше повече мъдрост, отколкото аз бях насъбрал в себе си а 15-те си години живот.

Изтичах при майка ми. Плачех, когато ме погледна в очите. Тя също плачеше. Не помня какво ми извика. Вероятно нещо от сорта на „Какво искаш?“. Това, което си спомням обаче е, че отидох до нея, държейки писмото на баща ми. Прегърнах я, смачквайки без да искам старата хартия. Тя също ме гушна. И двамата стояхме така, в пълна тишина.

Няколко минути по-късно писмото на баща ми я разсмя. Сдобрихме се и си поговорихме за него. Разказа ми за неговите най-ексцентрични навици – например, че е обичал да яде шпеков салам с ягоди. Имах чувството, че седи до нас. Аз, майка ми и парченце от баща ми – парченце, който той ни е завещал върху стар лист хартия. Чувството бе хубаво.

Не се мина много време и отворих писмото „Когато изгубиш девствеността си“.

Поздравления, синко.

Не се тревожи. С времето става по-хубаво. Винаги е гадно първият път. На мен се случи с една не особено красива жена, която беше и проститутка освен всичко останало.

Най-големият ми страх е, че ще попиташ майка ти какво е "девственост", след като прочетеш заглавието на това писмо.

Баща ми ме следваше през целия ми живот. Той беше до мен, независимо че беше починал. Думите му правеха това, което никой друг не можеше: придаваха ми сили, за да преодолея всички препятствия в живота си. Писмата му винаги ме караха да се усмихвам, когато всичко наоколо изглеждаше непоправимо. 

Писмото „Когато се ожениш“ ме развълнува силно, но не толкова, колкото „Когато станеш баща“:

Сега ще разбереш, какво е истинска обич, сине. Вече знаеш какво е да обичаш, но истинската обич е това, което ще чувстваш към това малко създание до теб. Не знам момиче ли ще е или момченце, но се наслаждавай на всеки момент. Сега времето ще започне да препуска, така че бъди до детето си. Не пропускай миговете, те никога няма да се върнат. Сменяй пелени, къпи детето, бъди образец за подражание. Мисля, че имаш всичко необходимо, за да станеш прекрасен баща, какъвто аз се стараех да бъда за теб.

Най-болезненото писмо, което някога съм чел през живота си обаче бе и най-краткото, което баща ми беше написал. Въпреки че в него имаше само четири думи, мисля, че на него му бе също толкова тежко да ги изпише, колкото и на мен да ги прочета. В края на краищата обаче дойде моментът, в който трябваше да отворя „Когато майка ти я няма“:

Сега тя е моя.

Шега. Тъжен клоун, криещ тъгата си чрез усмивка. Това бе единственото писмо, което не ме накара да се усмихна. Но разбирах защо го е написал.

Спазвах обещанието си към баща ми – никога не отварях писмото, преди да е настъпил правилният момент.

Винаги чаках той да дойде, преди да взема следващото. Това бе един от уроците, на които баща ми ме научи. Невероятно е на колко неща един 27-годишен човек може да научи 85-годишен мъж като мене.

Сега, докато лежа на болничното легло, с тръбички влизащи в носа и гърлото ми благодарение на проклетия рак, прекарвам пръсти през избледнялата хартия на единственото писмо, което не съм отварял. На него едва се чете „Когато настъпи твоят ред“.

Не искам да го отварям. Страх ме е. Не искам да си мисля, че моето време е настъпило. Все пак има надежда, нали? Никой не вярва, че ще умре.

Поемам дълбоко въздух и отварям плика.

Здравей, синко, надявам се, че вече си наистина възрастен човек.

Знаеш ли, това писмо бе най-лесно за написване. Именно то ме избави от болката, че ще те изгубя. Мисля, че съзнанието на човек се прочиства, когато се доближи до своя край. По-лесно се говори за случващото се.

През последните ми дни размишлявах за живота, който съм имал. Бе кратък, но много щастлив. Бях твой баща и съпруг на майка ти. Какво повече бих могъл да искам? Това ми даде покой. Време е и ти да сториш същото.

Моят съвет е – не е нужно да се страхуваш."