Изведнъж следващата година приключи, още преди да е започнала.

Майка ми ме взе от училище и двамата отидохме в болницата. Лекарят ни съобщи тъжната новина с цялата деликатност, на която беше способен. Мама се разплака. Тя таеше капчица надежда. Както казах преди, всички я таяхме. Почувствах удара. Какво значеше това? Нима това не бе някакво обикновено заболяване, което лекарите лекуват с инжекция? Мразех те, тате. Чувствах се предаден. Крещях с гняв в болницата, докато не осъзнах, че баща ми вече не е наоколо, за да ме накаже. Заплаках.

В този момент нещо се случи. Една медицинска сестра влезе в стаята с кутия в ръце. Тя бе пълна със запечатани пликове писма с някакви бележки на мястото на адресата. После сестрата ми подаде едно-единствено писмо от тази кутия с думите: „Баща ти ме помоли да ти предам тази кутия. Той ги писа цяла седмица и искаше да прочетеш сега първото си писмо от него. Бъди силен!” На плика беше написано „Когато вече ме няма”. Отворих го и зачетох:

Синко,

ако четеш това, то мен вече ме няма. Съжалявам. Знаех, че ще умра.

Не исках да ти казвам какво ще се случи, не исках да те виждам разплакан. Е, въпреки всичко те разплаках. Мисля, че човек, който е напът да умре, има правото да бъде малко егоист.

Както виждаш, все още имам на какво да те науча. В края на краищата, ти още нищо не знаеш. Така че ти написах тези писма. Не ги отваряй, преди да е настъпил правилният момент, разбра ли? Това е нашата сделка.

Обичам те. Грижи се за мама. Ти вече си мъжът вкъщи.

С обич, татко.

Неравният му почерк ме накара да спра да плача и да се усмихна. По онова време принтирането не беше много достъпно. Така баща ми вършеше нещата – досущ като шегата преди наказанието.

Тази кутия се превърна в най-важното нещо за мен на света. Казах на мама да не я отваря. Писмата бяха за мен и никой друг не биваше да ги чете. Наизустих всички названия на пликовете, които тепърва ми предстоеше да прочета. Искаше се време, докато тези моменти настъпят.

Но уви, в един момент просто забравих за тях…