В следващите редове ще ви представим трогателната история, написана от Рафаел Зохлер. Тя е наистина прекрасна и си заслужава да се прочете!

„Смъртта винаги е изненада. Никой не я очаква. Дори неизлечимо болните пациенти си мислят, че ще умрат след ден-два. Може би след седмица. Но не и днес.

Никога не сме готови за смъртта. Тя никога не идва в подходящия миг. Но когато се изправим лице в лице с нея, винаги има още едно нещо, което ни се иска да бяхме сторили. Тя е изненадващ и изпълнен със сълзи момент. А за децата, които все още не разбират какво е погребение, смъртта е просто отегчаваща (и слава Богу).

С моя баща нещата не стояха по по-различен начин. Всъщност неговата смърт бе дори още по-неочаквана. Той си отиде, когато бе едва на 27 години. На същата възраст, на която починаха и няколко известни музиканти. Бе млад. Прекалено млад. Баща ми не бе музикант, нито пък известна личност. Ракът не подбира жертвите си. Отиде си, когато бях млад – заради него научих какво е погребение. Бях на 8 годинки и половина, достатъчно голям, за да ми липсва до края на живота ми.  Ако беше умрял по-рано, нямаше да си го спомням. Нямаше да чувствам никаква болка, но тогава по същество нямаше да имам баща. Но аз го помнех, следователно имах баща.

Имах баща, който бе едновременно и строг, и забавен. Човек, който щеше да ми разкаже шега, преди да ме накаже за нещо, за да не се чувствам прекалено зле. Човек, който ме целуваше по челото, преди да заспя – навик, който предадох и на децата си. Човек, който ме караше да подкрепям любимия му отбор и който обясняваше нещата по-добре от майка ми. Баща, който няма как да не ти липсва.

Той никога не ми каза, че скоро ще умре. Дори когато лежеше на болничното легло, целият покрит със стърчащи от него тръбички, той не каза нищо. Баща ми правеше планове за следващата година, макар и да знаеше, че вече няма да е сред нас. Той казваше, че догодина ще отидем за риба, ще пътешестваме, ще посетим места, на които никога не сме били. Следващата година ще е удивителна. Ето за какво си мечтаехме.

Мисля, че той вярваше, че по този начин ще притеглим късмета. Бе суверен човек. Да правиш планове за бъдещето беше неговия начин да съхрани надеждата. Той ме караше да се смея до самия край. Знаеше, какво ще се случи, но нищо не каза. Не искаше да ме види как плача.

Изведнъж следващата година приключи, още преди да е започнала.

Майка ми ме взе от училище и двамата отидохме в болницата. Лекарят ни съобщи тъжната новина с цялата деликатност, на която беше способен. Мама се разплака. Тя таеше капчица надежда. Както казах преди, всички я таяхме. Почувствах удара. Какво значеше това? Нима това не бе някакво обикновено заболяване, което лекарите лекуват с инжекция? Мразех те, тате. Чувствах се предаден. Крещях с гняв в болницата, докато не осъзнах, че баща ми вече не е наоколо, за да ме накаже. Заплаках.

В този момент нещо се случи. Една медицинска сестра влезе в стаята с кутия в ръце. Тя бе пълна със запечатани пликове писма с някакви бележки на мястото на адресата. После сестрата ми подаде едно-единствено писмо от тази кутия с думите: „Баща ти ме помоли да ти предам тази кутия. Той ги писа цяла седмица и искаше да прочетеш сега първото си писмо от него. Бъди силен!” На плика беше написано „Когато вече ме няма”. Отворих го и зачетох:

Синко,

ако четеш това, то мен вече ме няма. Съжалявам. Знаех, че ще умра.

Не исках да ти казвам какво ще се случи, не исках да те виждам разплакан. Е, въпреки всичко те разплаках. Мисля, че човек, който е напът да умре, има правото да бъде малко егоист.

Както виждаш, все още имам на какво да те науча. В края на краищата, ти още нищо не знаеш. Така че ти написах тези писма. Не ги отваряй, преди да е настъпил правилният момент, разбра ли? Това е нашата сделка.

Обичам те. Грижи се за мама. Ти вече си мъжът вкъщи.

С обич, татко.

Неравният му почерк ме накара да спра да плача и да се усмихна. По онова време принтирането не беше много достъпно. Така баща ми вършеше нещата – досущ като шегата преди наказанието.

Тази кутия се превърна в най-важното нещо за мен на света. Казах на мама да не я отваря. Писмата бяха за мен и никой друг не биваше да ги чете. Наизустих всички названия на пликовете, които тепърва ми предстоеше да прочета. Искаше се време, докато тези моменти настъпят.

Но уви, в един момент просто забравих за тях…

Седем години по-късно се преместихме на друго място. Нямах представа къде съм сложил кутията. Не си спомнях. А когато не си спомняш за нещо, не мислиш за него. Ако нещо се изгуби в паметта ти, не означава, че е изчезнало завинаги. Просто вече не съществува. Като стотинките в джоба на панталоните ти.

В един момент обаче нещата се промениха. Тинейджърските ми години и фактът, че мама ми си намери нов приятел, активираха онова, което баща ми отдавна подозираше, че ще се случи. Майка ми имаше няколко гаджета, винаги съм проявявал разбиране в това отношение. Друг брак не сключи никога. Не знам защо, но ми се иска да вярвам, че баща ми бе любовта на живота й. Този неин приятел обаче бе нищожество. Имах чувството, че само като излизаше с него, се унижаваше. Той не я уважаваше. Майка ми заслужаваше нещо много повече от човек, с когото се е срещнала в бара.

Все още си спомням шамара, който ми удари, след като произнесох думата „бар“. Признавам си – заслужих си го. Докато бузата ми гореше от удара, изведнъж се сетих за кутията с писмата. В съзнанието ми изникна едно конкретно писмо, върху което пишеше „Когато преживееш най-големия си скандал с мама.“

Обърнах стаята си с главата надолу, търсейки кутията. С това си спечелих още един шамар. Открих я в куфар, поставен върху гардероба. Прегледах писмата и осъзнах, че съм забравил да отворя „Когато получиш първата си целувка“. Намразих се заради това. Реших, че то ще е следващото, което ще отворя. Следваше „Когато изгубиш девствеността си“ – писмо, което се надявах, че ще прочета съвсем скоро. В края на краищата намерих онова, което търсих:

А сега ѝ се извини.