В следващите редове ще ви представим трогателната история, написана от Рафаел Зохлер. Тя е наистина прекрасна и си заслужава да се прочете!

„Смъртта винаги е изненада. Никой не я очаква. Дори неизлечимо болните пациенти си мислят, че ще умрат след ден-два. Може би след седмица. Но не и днес.

Никога не сме готови за смъртта. Тя никога не идва в подходящия миг. Но когато се изправим лице в лице с нея, винаги има още едно нещо, което ни се иска да бяхме сторили. Тя е изненадващ и изпълнен със сълзи момент. А за децата, които все още не разбират какво е погребение, смъртта е просто отегчаваща (и слава Богу).

С моя баща нещата не стояха по по-различен начин. Всъщност, неговата смърт бе дори още по-неочаквана. Той си отиде, когато бе едва на 27 години. На същата възраст, на която починаха и няколко известни музиканти. Бе млад. Прекалено млад. Баща ми не бе музикант, нито пък известна личност. Ракът не подбира жертвите си. Отиде си, когато бях млад – заради него научих какво е погребение. Бях на 8 годинки и половина, достатъчно голям, за да ми липсва до края на живота ми.  Ако беше умрял по-рано, нямаше да си го спомням. Нямаше да чувствам никаква болка, но тогава по същество нямаше да имам баща. Но аз го помнех, следователно имах баща.

Имах баща, който бе едновременно и строг, и забавен. Човек, който щеше да ми разкаже шега, преди да ме накаже за нещо, за да не се чувствам прекалено зле. Човек, който ме целуваше по челото, преди да заспя – навик, който предадох и на децата си. Човек, който ме караше да подкрепям любимия му отбор и който обясняваше нещата по-добре от майка ми. Баща, който няма как да не ти липсва.

Той никога не ми каза, че скоро ще умре. Дори когато лежеше на болничното легло, целият покрит със стърчащи от него тръбички, той не каза нищо. Баща ми правеше планове за следващата година, макар и да знаеше, че вече няма да е сред нас. Той казваше, че догодина ще отидем за риба, ще пътешестваме, ще посетим места, на които никога не сме били. Следващата година ще е удивителна. Ето за какво си мечтаехме.

Мисля, че той вярваше, че по този начин ще притеглим късмета. Бе суверен човек. Да правиш планове за бъдещето беше неговия начин да съхрани надеждата. Той ме караше да се смея до самия край. Знаеше, какво ще се случи, но нищо не каза. Не искаше да ме види как плача.