„Когато вече ме няма“ – трогателното послание на един баща до сина му

13 април 2019 г., 11:04
11853

Eakachai Leesin / Shutterstock

В следващите редове ще ви представим трогателната история, написана от Рафаел Зохлер. Тя е наистина прекрасна и си заслужава да се прочете!

„Смъртта винаги е изненада. Никой не я очаква. Дори неизлечимо болните пациенти си мислят, че ще умрат след ден-два. Може би след седмица. Но не и днес.

Никога не сме готови за смъртта. Тя никога не идва в подходящия миг. Но когато се изправим лице в лице с нея, винаги има още едно нещо, което ни се иска да бяхме сторили. Тя е изненадващ и изпълнен със сълзи момент. А за децата, които все още не разбират какво е погребение, смъртта е просто отегчаваща (и слава Богу).

С моя баща нещата не стояха по по-различен начин. Всъщност, неговата смърт бе дори още по-неочаквана. Той си отиде, когато бе едва на 27 години. На същата възраст, на която починаха и няколко известни музиканти. Бе млад. Прекалено млад. Баща ми не бе музикант, нито пък известна личност. Ракът не подбира жертвите си. Отиде си, когато бях млад – заради него научих какво е погребение. Бях на 8 годинки и половина, достатъчно голям, за да ми липсва до края на живота ми.  Ако беше умрял по-рано, нямаше да си го спомням. Нямаше да чувствам никаква болка, но тогава по същество нямаше да имам баща. Но аз го помнех, следователно имах баща.

Имах баща, който бе едновременно и строг, и забавен. Човек, който щеше да ми разкаже шега, преди да ме накаже за нещо, за да не се чувствам прекалено зле. Човек, който ме целуваше по челото, преди да заспя – навик, който предадох и на децата си. Човек, който ме караше да подкрепям любимия му отбор и който обясняваше нещата по-добре от майка ми. Баща, който няма как да не ти липсва.

Той никога не ми каза, че скоро ще умре. Дори когато лежеше на болничното легло, целият покрит със стърчащи от него тръбички, той не каза нищо. Баща ми правеше планове за следващата година, макар и да знаеше, че вече няма да е сред нас. Той казваше, че догодина ще отидем за риба, ще пътешестваме, ще посетим места, на които никога не сме били. Следващата година ще е удивителна. Ето за какво си мечтаехме.

Мисля, че той вярваше, че по този начин ще притеглим късмета. Бе суверен човек. Да правиш планове за бъдещето беше неговия начин да съхрани надеждата. Той ме караше да се смея до самия край. Знаеше, какво ще се случи, но нищо не каза. Не искаше да ме види как плача.

Изведнъж следващата година приключи, още преди да е започнала.

Майка ми ме взе от училище и двамата отидохме в болницата. Лекарят ни съобщи тъжната новина с цялата деликатност, на която беше способен. Мама се разплака. Тя таеше капчица надежда. Както казах преди, всички я таяхме. Почувствах удара. Какво значеше това? Нима това не бе някакво обикновено заболяване, което лекарите лекуват с инжекция? Мразех те, тате. Чувствах се предаден. Крещях с гняв в болницата, докато не осъзнах, че баща ми вече не е наоколо, за да ме накаже. Заплаках.

В този момент нещо се случи. Една медицинска сестра влезе в стаята с кутия в ръце. Тя бе пълна със запечатани пликове писма с някакви бележки на мястото на адресата. После сестрата ми подаде едно-единствено писмо от тази кутия с думите: „Баща ти ме помоли да ти предам тази кутия. Той ги писа цяла седмица и искаше да прочетеш сега първото си писмо от него. Бъди силен!” На плика беше написано „Когато вече ме няма”. Отворих го и зачетох:

Синко,

ако четеш това, то мен вече ме няма. Съжалявам. Знаех, че ще умра.

Не исках да ти казвам какво ще се случи, не исках да те виждам разплакан. Е, въпреки всичко те разплаках. Мисля, че човек, който е напът да умре, има правото да бъде малко егоист.

Както виждаш, все още имам на какво да те науча. В края на краищата, ти още нищо не знаеш. Така че ти написах тези писма. Не ги отваряй, преди да е настъпил правилният момент, разбра ли? Това е нашата сделка.

Обичам те. Грижи се за мама. Ти вече си мъжът вкъщи.

С обич, татко.

Неравният му почерк ме накара да спра да плача и да се усмихна. По онова време принтирането не беше много достъпно. Така баща ми вършеше нещата – досущ като шегата преди наказанието.

Тази кутия се превърна в най-важното нещо за мен на света. Казах на мама да не я отваря. Писмата бяха за мен и никой друг не биваше да ги чете. Наизустих всички названия на пликовете, които тепърва ми предстоеше да прочета. Искаше се време, докато тези моменти настъпят.

Но уви, в един момент просто забравих за тях…

Седем години по-късно се преместихме на друго място. Нямах представа къде съм сложил кутията. Не си спомнях. А когато не си спомняш за нещо, не мислиш за него. Ако нещо се изгуби в паметта ти, не означава, че е изчезнало завинаги. Просто вече не съществува. Като стотинките в джоба на панталоните ти.

В един момент обаче нещата се промениха. Тинейджърските ми години и фактът, че мама ми си намери нов приятел, активираха онова, което баща ми отдавна подозираше, че ще се случи. Майка ми имаше няколко гаджета, винаги съм проявявал разбиране в това отношение. Друг брак не сключи никога. Не знам защо, но ми се иска да вярвам, че баща ми бе любовта на живота й. Този неин приятел обаче бе нищожество. Имах чувството, че само като излизаше с него, се унижаваше. Той не я уважаваше. Майка ми заслужаваше нещо много повече от човек, с когото се е срещнала в бара.

Все още си спомням шамара, който ми удари, след като произнесох думата „бар“. Признавам си – заслужих си го. Докато бузата ми гореше от удара, изведнъж се сетих за кутията с писмата. В съзнанието ми изникна едно конкретно писмо, върху което пишеше „Когато преживееш най-големия си скандал с мама.“

Обърнах стаята си с главата надолу, търсейки кутията. С това си спечелих още един шамар. Открих я в куфар, поставен върху гардероба. Прегледах писмата и осъзнах, че съм забравил да отворя „Когато получиш първата си целувка“. Намразих се заради това. Реших, че то ще е следващото, което ще отворя. Следваше „Когато изгубиш девствеността си“ – писмо, което се надявах, че ще прочета съвсем скоро. В края на краищата намерих онова, което търсих:

А сега й се извини.

Не знам защо се карате. Нямам представа кой е прав и кой крив. Но познавам майка ти. Затова едно скромно извинение е най-добрият начин да преодолеете случилото се. Говоря за извинение на коляно пред нея.

Тя е майка ти, хлапе. Обича те повече от всичко на този свят. Знаеш ли, че тя избра естествено раждане, само защото някой й каза, че то ще е най-доброто нещо за теб? Виждал ли си как някоя жена ражда? Нужно ли ти е по-голямо доказателство за любвта й от това?

Извини й се. Тя ще ти прости.

Баща ми не беше велик писател, той бе най-обикновен банков служител. Думите му обаче имаха огромно въздействие върху мен. В тях имаше повече мъдрост, отколкото аз бях насъбрал в себе си а 15-те си години живот.

Изтичах при майка ми. Плачех, когато ме погледна в очите. Тя също плачеше. Не помня какво ми извика. Вероятно нещо от сорта на „Какво искаш?“. Това, което си спомням обаче е, че отидох до нея, държейки писмото на баща ми. Прегърнах я, смачквайки без да искам старата хартия. Тя също ме гушна. И двамата стояхме така, в пълна тишина.

Няколко минути по-късно писмото на баща ми я разсмя. Сдобрихме се и си поговорихме за него. Разказа ми за неговите най-ексцентрични навици – например, че е обичал да яде шпеков салам с ягоди. Имах чувството, че седи до нас. Аз, майка ми и парченце от баща ми – парченце, който той ни е завещал върху стар лист хартия. Чувството бе хубаво.

Не се мина много време и отворих писмото „Когато изгубиш девствеността си“.

Поздравления, синко.

Не се тревожи. С времето става по-хубаво. Винаги е гадно първият път. На мен се случи с една не особено красива жена, която беше и проститутка освен всичко останало.

Най-големият ми страх е, че ще попиташ майка ти какво е "девственост", след като прочетеш заглавието на това писмо.

Баща ми ме следваше през целия ми живот. Той беше до мен, независимо че беше починал. Думите му правеха това, което никой друг не можеше: придаваха ми сили, за да преодолея всички препятствия в живота си. Писмата му винаги ме караха да се усмихвам, когато всичко наоколо изглеждаше непоправимо. 

Писмото „Когато се ожениш“ ме развълнува силно, но не толкова, колкото „Когато станеш баща“:

Сега ще разбереш, какво е истинска обич, сине. Вече знаеш какво е да обичаш, но истинската обич е това, което ще чувстваш към това малко създание до теб. Не знам момиче ли ще е или момченце, но се наслаждавай на всеки момент. Сега времето ще започне да препуска, така че бъди до детето си. Не пропускай миговете, те никога няма да се върнат. Сменяй пелени, къпи детето, бъди образец за подражание. Мисля, че имаш всичко необходимо, за да станеш прекрасен баща, какъвто аз се стараех да бъда за теб.

Най-болезненото писмо, което някога съм чел през живота си обаче бе и най-краткото, което баща ми беше написал. Въпреки че в него имаше само четири думи, мисля, че на него му бе също толкова тежко да ги изпише, колкото и на мен да ги прочета. В края на краищата обаче дойде моментът, в който трябваше да отворя „Когато майка ти я няма“:

Сега тя е моя.

Шега. Тъжен клоун, криещ тъгата си чрез усмивка. Това бе единственото писмо, което не ме накара да се усмихна. Но разбирах защо го е написал.

Спазвах обещанието си към баща ми – никога не отварях писмото, преди да е настъпил правилният момент.

Винаги чаках той да дойде, преди да взема следващото. Това бе един от уроците, на които баща ми ме научи. Невероятно е на колко неща един 27-годишен човек може да научи 85-годишен мъж като мене.

Сега, докато лежа на болничното легло, с тръбички влизащи в носа и гърлото ми благодарение на проклетия рак, прекарвам пръсти през избледнялата хартия на единственото писмо, което не съм отварял. На него едва се чете „Когато настъпи твоят ред“.

Не искам да го отварям. Страх ме е. Не искам да си мисля, че моето време е настъпило. Все пак има надежда, нали? Никой не вярва, че ще умре.

Поемам дълбоко въздух и отварям плика.

Здравей, синко, надявам се, че вече си наистина възрастен човек.

Знаеш ли, това писмо бе най-лесно за написване. Именно то ме избави от болката, че ще те изгубя. Мисля, че съзнанието на човек се прочиства, когато се доближи до своя край. По-лесно се говори за случващото се.

През последните ми дни размишлявах за живота, който съм имал. Бе кратък, но много щастлив. Бях твой баща и съпруг на майка ти. Какво повече бих могъл да искам? Това ми даде покой. Време е и ти да сториш същото.

Моят съвет е – не е нужно да се страхуваш."

Ключови думи:
Коментари