Животът ни предлага безкраен низ от възможности, изкусно дегизирани с маската на неразрешими проблеми.

Проблемите изискват от нас да бъдем гъвкави. Както е казал Хорас: „Нещастието разкрива гения, а благополучието го прикрива.“

Понякога ти хрумва мисълта: „Колко ли щеше да е хубаво, ако нямах никакви проблеми?“ По цял ден ще се излежаваш на плажа, отдаден на безделие. Ще бъдеш като раковина. Доколкото ни е известно, раковините нямат за какво толкова да се безпокоят. Предполагам обаче, че след не повече от осем години, прекарани в излежаване на пясъка и в мисли, въртящи се около собствената ти персона, може все пак да изпиташ острата нужда от някакво предизвикателство.

По природа сме устроени така, че да решаваме проблеми и да откриваме нови начини за справяне. Проблемите са част от тъканта на вселената и железният остен, който ни мотивира да учим, да придобиваме опит и да се надигнем от задните си части. Кучетата например не ги бива особено в решаването на проблеми. Ако беше куче, щеше да гледаш доста по-леко на живота. Или да вземем за пример прасетата – те проявяват още по-безгрижно отношение към света. Но кой иска да бъде прасе?

Като човешко същество имаш уникалния шанс да придобиеш толкова богат опит! Способен си да създадеш от нищо нещо. Прасетата не композират музика. Кучетата не основават компании. А раковината не ходи на кино.

Проблемите са част от промопакета, който получаваме като човешки същества, но който съдържа и гаранцията, че ще бъдем обичани, ще се смеем, ще плачем, ще се опитваме, ще се изправяме на крака и ще падаме, а после пак ще се изправяме.

Проблемите са възможност за учене. Може да звучи като клише, но тази философия съдържа неопровержимата логика, според която живеят бебетата и малките деца. Десетмесечното бебе възприема всичко около себе си като предизвикателство: шанса да издава нови звуци, възможността да се научи да хваща предметите, предизвикателството да се нахрани, удоволствието да хвърля предмети и храна. През техния поглед животът е вълшебно пътешествие на откривателство. Малчуганите се втурват в живота с такъв прекрасен безразсъден ентусиазъм: състезават се с велосипеди и се катерят по опасни стълби, скачат в прибоя или от клоните на дърветата!

Обективно погледнато, с едни от най-големите предизвикателства на живота си се сблъскал в годините на ранното си детство, когато си се учил да ходиш, да говориш, да тичаш и какво ли не още. Нещо повече, овладял си всички тези умения!
По един или друг начин малките смелчаци нерядко се превръщат в страхливи възрастни, които са толкова неуверени, че и най-дребните задачи придобиват размерите на непобедими чудовища.

Не е ли лудост, че от децата очакваме много повече отколкото от възрастните? В училище им казваме: „Ако не искаш да останеш в първи клас, гледай да научиш как се пише „хляб“ и „сняг“, както и всички букви от азбуката.“ С други думи им даваме посланието, че ще е най-добре да се справят или иначе... За съжаление голяма част от хората на зряла възраст не получават това послание!
Много възрастни си въобразяват, че животът трябва да им поднася награди без никакво усилие от тяхна страна. Не трябва ли да изискваме от себе си същия напредък, какъвто очакваме от децата, и да си зададем въпросите: „Какво научих през последните дванайсет месеца? Мога ли тази година да постигна нещо, с което не се справих миналата?“