Как братята и сестрите си влияят един на друг

Изследователите забелязали, че децата се справят доста добре с определянето на техниката си за скандал в зависимост от възрастта на този, с когото се карат. Хлапетата от средната група, например, обикновено давали и мотивация за гледната си точка, ако се карали с малко по-големия си брат/ сестра. Не „не искам да ми пипаш нещата”, а по-скоро „не искам да ми пипаш нещата, защото...” – израз и оправдание, което се предполага, че по-големият ще изиска и уважи. Когато пък по-големите се карали с по-малките, пропускали това обяснение, защото под определена възраст причините значат много по-малко от правилата.

За родителите може и да е изненада фактът, че такива умения изобщо съществуват в децата, заради което обикновено и те стъпват директно в караницата в момент, когато ненамесата в отношенията може би би свършила по-добра работа. Разбира се, че има моменти, в които родителят трябва да се намеси. Когато кавгата се е превърнала, или е на път да се превърне, в бой, враждуващите страни очевидно имат нужда да бъдат разделени. Също, когато по-волевото дете се възползва от по-слабото, мама или татко трябва да прекратят нещата. Обикновено по-голямото тормози по-малкото, но невинаги е така, особено когато братята или сестрите са в близка възраст и по-голямото дете е по-плахо или чувствително.

Извън тези ситуации е най-добре родителите да слухтят на воля, но да стъпват леко. Цялата работа с караниците по време на игра е в това децата да се научат да си проправят собствен път към мира.

Не само тежкото изпитание на борбата може да помогне на братята и сестрите да се социализират един друг. Далеч по-спокойната сфера на имитацията и подражанието също може да е от полза. По-малкото братче или сестриче, изпълнено с обожание към по-големия си брат или сестра, може да ги последва в отбора по плуване или в клуба по дебати, или пък да се стреми към спечелването на голяма стипендия за успех, защото това, което по-големият му брат или сестра е направил/а е истински успех. Същото важи и за по-малкия брат, който не иска да има нищо общо с гимназиалния отбор по футбол, точно защото батко му е играл в него, или по-малката сестра, която няма и да стъпи в улищния съвет, след като сестра ѝ е станала президент.

И двете стратегии – познати като идентификация и деидентификация – са еднакво вероятни да възникнат между братята или сестрите, и двете са поне отчасти подтикнати от нестихващата борба за родителското внимание. Родителите са крайно изморяващи се създания, с определено количество енергия, време и, да, пари, които да отдадат на децата си. Всяка калория, час или долар, изразходени по едното дете, по дефиниция са отказани на другото. Почти от раждането си децата се научават да играят в тази система, правейки всичко възможно, за да получат колкото им се полага – или дори повече – от това, което дават родителите.

Понякога това означава да минат по познатия път. Ако баткото или каката винаги са обирали овациите на семейството с участието си в училищни пиеси, има смисъл да се опиташ да направиш същото. От друга страна, дори и да спечелиш главната роля, пак ще поделяш вниманието с брат си или сестра си. Може би е по-добре да се прицелиш към нещо съвсем различно – математическия клуб или училищната банда, и да привлечеш 100% от вниманието заради това, че си мозъкът или музикантът в семейството.

„Братята и сестрите са дяволски умни”, казва психологът от Бъркли Франк Сълоуей. „Много по-умни от психолозите. През цялото време се опитват да регулират фините настройки на пространството, в което могат да се проврат, за да получат повече внимание от родителите си.”

Това може да им помогне да изстискат най-доброто и от живота, ако правят нещата както трябва.

Никой обаче не може да каже коя от двете стратегии работи по-добре и обикновено изводите се вадят постфактум – дали родителите трябва да аплодират, или пък ще тъжат за пътя, който детето им е поело, може да се разбере, само когато детето стане възрастен и всички видят накъде води този път. Но родителите може да се справят по-добре с насочването на децата, когато пред тях все още има много възможности. Ключът е да се внимава в контекста, в който всяко дете се насочва естествено, след което да го окуражат.

Това е по-трудно, отколкото изглежда. Аз съм от семейство с четири момчета, които мечтаеха да станат театрални или филмови звезди. И може би щях да постигна тази цел, ако изключим дребния факт, че нямам и частичка музикалност или артистичност, макар че тримата ми братя имат. Въпреки това изглеждах щастлив, поне малко, когато получих роля в училищната пиеса, така че бях окуражен да продължавам. Ако бях продължил да се занимавам с това и като възрастен, нещата със сигурност нямаше да се развият добре. От друга страна, ако имах вроден талант, можеше и да не съм склонен да го пробвам, ако по-големият ми брат вече дълбае в същата ниша, а аз не искам да бъда сравняван.

Номерът, поне този, който проработи при мен и жена ми, докато отглеждахме дъщерите си – вече на 12 и 14, беше да наблюдаваме колкото се може по-ненатрапчиво накъде клонят. И двете ни момичета се занимават с танци, по-малката живее, диша, пие танци, докато окачва снимки на балерини по стените и мрънка, че кокът ѝ трябва да е перфектен преди урока, защото така правят професионалистите. И двете ни деца учат писане в училище, но по-голямата се застоява пред компютъра, слага си слушалките в ушите и изписва хиляди думи в разкази и фен фикшън, защото това ѝ харесва.