Как братята и сестрите си влияят един на друг

Едно отскачане на тенис топка беше достатъчно, за да ме направи по-добър брат, и, както се оказа после, по-добър човек. Топката отскочи преди много години, по времето когато бях в четвърти клас, а по-малкият ми брат Брус – във втори. С Брус си бяхме вкъщи и си играехме на нашето си изобретение, включващо изстрелването на тенис топка от стената на мазето. В един момент, когато Брус беше наред, се обърнах на другата страна и когато погледнах пак, видях в очите му вина. За част от секундата се разигра безмълвен разговор.

Излъгах, каза той, без да казва нищо. Пропуснах и се надявах, че няма да забележиш.

Знам.

Малко ме е срам.

И мен малко ме е срам заради теб.

Сърдиш ли се?

Мне, не е кой знае какво. Хайде да играем.

Това беше цялата работа, само дето не беше. Единственото, което не си разменихме в онзи момент, но си казвахме с истински думи много пъти през следващите години, беше колко невероятно е цялото преживяване, как в един тих, кратък момент бяхме споделили разбиране, емпатия, разкаяние, прошка, чувство за мярка и някакво странно, интимно надзъртане в съзнанието на всеки един от нас. Братската динамика по време на играта в този момент не само подобри връзката помежду ни, но и всички останали връзки, които щяхме да имаме по-късно в живота си, когато подобен вид състрадателно четене на мислите щеше да ни е от голяма полза.

Връзката между братя и сестри, за всички нас, е постоянна и всепоглъщаща. Братята и сестрите ни ни учат на другарство и битки, на лоялност и съперничество, кога да се защитим и кога да си траем, как да споделяме тайни и как да ги нарушаваме. Учим за егоизма и себеотдаването, за менторството и слушането – всички умения, без които започваме живота си, и които е по-добре да придобием, ако искаме да функционираме в големия свят навън.

Чрез всичко това създаваме връзка с братята и сестрите си, каквато няма да имаме с никой друг. Родителите ни ни изоставят прекалено рано, партньорите и децата идват прекалено късно. Братята и сестрите са единствените, които познаваме и които са с нас през цялото време.

Социализирането между братя и сестри започва рано и има най-силното си изражение в това, което може да бъде наречено свободна от война зона, иначе казано – мястото за игра. Родителите не преувеличават, като казват, че децата им се карат постоянно. Наистина е така. Проучване на Университета на Торонто доказа, че във възрастовата група 2-4 братята и сестрите влизат средно в 6,3 караници на всеки час или по една на всеки 9,5 минути.

Във възрастта 3-7 става по-добре, но само малко, с 2,5 конфликта за 45 минути игра или по 3,5 кавги на час. За целите на изследването конфликтът не е дефиниран като някакво единично блъскане, подигравка или удар по братското рамо. Става въпрос за три последователни прояви на враждебност – провокация, реакция и отговор на реакцията. Излиза, че братята и сестрите са нон-стоп във война.

Повечето от тези скандали включват някаква собственост – семейното престъпление, в което си играеш, пипаш или дори гледаш нечии чужди неща. „Открихме, че за 95% от по-малките и за 93% от по-големите деца отнемането на вещ е най-големият проблем в отношенията им”, разказа ми психологът Катрин Селмън от Университет Редландс за книгата ми „Братският ефект” от 2011-а. „Това е изключително важна част от развитието на идентичността – идеята, че „каквото си е мое, си е мое, а каквото си е твое, си е твое.”

Но собствеността със сигурност не е единствената причина за войната. Дума накриво, злобна шега, прекрачване на невидимата линия, която разделя територията ти на масата от тази на по-голямата ти сестра, винаги може да са виновници за започването на вражески огън.

В истинския живот конфликти се случват през цялото време, но опитайте се да влезете в дългосрочна, нестихваща война с приятели от училище и съвсем скоро ще се озовете сами на детската площадка. А братята и сестрите не мърдат никъде; може да спорите и да се карате колкото си искате, но накрая ще си легнете в една и съща детска стая. Това прави караниците между братя и сестри нискорисков навик, което означава, че всички поведенчески проба-грешка моменти може да си продължават, докато, надяваме се, не се научат най-добрите уроци за избягване на конфликти или разрешаването им.

„Съревнование и конфликти ще има винаги”, казва Шърли Макгуайър, асоцииран професор по психология в Университета на Сан Франциско. „Но топло отношение, сътрудничество и доверие също.”

Много добре замислено изследване на Конкордия юнивърсити в Монреал илюстрира чудесно това. Учените събрали три възрастови групи братя и сести – от 4 до 8, от 6 до 8 и от 7 до 10, и ги оставили да си правят каквото си правят по принцип, което било да се скарат за нещо. Изследователите (в присъствието на родителите) помолили двойките да опишат защо се карат. Самото споменаване на това започнало нова кавга. След това сравнили какво се случва, ако родителите се намесят, за да потушат конфликта, и какво става, ако нещата се развият по естествения си път.

Без изненада, имало по-малко аварии в преговорите, когато родителите се намесвали, и нямало никакво физическо насилие. Също така не е изненада и фактът, че било много по-вероятно да се стигне до някакво разрешение при наличието на родител, който да го предложи. Но именно това предложение било и решението, и проблемът. Историята показва, че е много по-малко вероятно две враждуващи страни да започнат отново война, ако сами са стигнали до извод за прекратяване на конфликта, отколкото ако трета страна ги принуди да седнат на масата за преговори. Така че и братята и сестрите, оставени сами да изгладят различията си, стигат до по-дълготраен мир.

Учените от Монреал открили, че деца, които са оставени да се карат сами, не само че се справят по-добре с приключването на кавгата и сдобряването, но и си измислят някакви правила, които да им помогнат да избегнат същия скандал за в бъдеще – например, не ми пипай играчките, без да питаш, или ако използваш таблета ми, го зареждай. Такъв тип междуличностно законодателство, изработено в движение, е изключително важно за приятели, колеги, съпрузи – за всички хора, с които споделяме крехки връзки, които не могат да търпят повторението на един и същи скандал пак и пак.