Сгънах моя велосипед и го вкарах във фоайето на офис сградата в центъра на Манхатън. Охраната погледна към мен, направи гримаса, след това погледна отново и изръмжа нещо неразгадаемо.

"Извинете?" - попитах аз.

Той въздъхна шумно и не каза нищо. След това отсече: "Вие не може да влезете с това тук."

Вече бях в паника, защото бях закъснял. И друг път съм си имал работа с  охранители, които не позволяват да се вкарват велосипеди в поверените им сгради, но този говореше със студен, надменен тон.

Опитах се да остана спокоен и вежлив. Показах му, колко малък е велосипеда, когато е сгънат. Казах му, че мога да го събера дори в чанта.

Накрая, след като се позовах на закона за достъп на велосипеди в офис сгради, който изисква сградите в Ню Йорк да имат товарни асансьори, той ме пусне вътре.

Стигнах до товарния асансьор и се усмихнах на оператора, който се шегуваше с няколко строителни работника. Той ме погледна, после се обърна към приятелите си и продължи да си говори. Чаках, изпаднал в неловка ситуация, продължение на няколко минути и накрая го попитах дали ще ме закара до 19-ия етаж. Той каза нещо грубо по мой адрес на приятелите си и ме натика в една малка клетка.

„Опитайте с натискане на бутона“ - кресна той. Видях бутона, натиснах го и асансьора тръгна. След това, сякаш с магическа пръчка, сутринта ми се промени.

"Здравейте! Вие трябва да бъдете Питър. Добре дошли!"-  Лиза, рецепционистката ми се усмихна и отвори вратата. И тогава погледна притеснено. "Защо идвате с товарния асансьор?"

Обясних и тя се намръщи. "Толкова съжалявам, това е ужасно! Позволете ми да взема велосепеда ви."