Простата истина е, че опитите да си напълно неустоим са несравними с любовните взаимоотношения. Рано или късно, например, ще се озовеш в грозен спор с викове и ще чуеш как от устата ти излизат неща, които самият ти не харесваш изобщо, неща, които разбиват представата за собственото ти аз като за честен, мил, приятен, привлекателен, контролиращ нещата, забавен, харесващ се човек. Нещо по-истинско от харесването е излязло от вас и изведнъж вие живеете в действителността.

Изведнъж има истински избор, който да се направи, а не фалшив консуматорски избор между Блекбъри и iPhone, но въпросът е: Обичам ли този човек? И съответно, дали той ме обича?

Не съществува човек, чиято истинска същност да харесвате до последната частица. Точно затова, светът на харесване е абсолютна лъжа. Но съществува човек, чиято истинска същност да обичате до последната частица.  И точно затова, любовта е такава екзистенциална заплаха за технологично-консуматорския свят: тя излага на показ лъжата.

Изобщо нямам предвид, че любовта е само борба. Любовта включва и дълбоко съпричастие, родено от откровението, че друг човек е точно толкова истински, колкото сте и вие. Ето защо любовта така, както аз я разбирам, е винаги конкретна. Опитите да обичаш цялото човечество може да си заслужават усилията, но по странен начин те поддържат фокуса в собственото ти „аз”, в личния морал или духовно благосъстояние. От друга страна, за да обичаш конкретен човек и да се идентифицираш с неговите или нейните битки и радости, сякаш са твои собствени, трябва да се откажеш от някои части от твоето его.

Големият риск в случая е, разбира се, отхвърлянето. Всички можем да понесем да не бъдем харесвани от време на време, защото има толкова безкрайно голяма маса от потенциални харесващи. Но да изложиш на показ цялата си същност, не само привлекателната обвивка и тя да бъде отхвърлена, може да се окаже катастрофално болезнено. Перспективата от болката като цяло, болката от загубата, от раздялата и смъртта е това, което прави изкушаващи избягването на любовта и безопасното пребиваване в света на харесването.

И въпреки това болката ранява, но не убива. Когато обмислите алтернативата – упойващата мечта за самодостатъчност, насърчавана от технологиите – болката изплува като естествен продукт и показател, че си жив в един съпротивляващ се свят. Да минеш през живота безболезнено е да не си живял. Дори само, за да си кажеш: „О, ще стигна до тази история с любовта и болката по-късно, може би като мина 30-те” означава да се доведеш до 10 години просто заемане на място на планетата и харчене на нейните ресурси. На това да бъдеш (и го казвам в най-заклеймяващия смисъл на думата) консуматор.

Когато бях в колежа и много години след това, харесвах естествения свят. Не го обичах, но определено го харесвах. Природата може да бъде много красива. И откакто търся сгрешените неща в света, аз по естествен път се въртя около природозащитата, защото там със сигурност има доста сгрешени неща, свързани с околната среда. И колкото повече се вглеждах в нередностите – нарастващо световно население, завишени нива на потреблението на ресурси, покачващи се температури, замърсяването на океаните, дърводобивът ни от последните многовековни гори – толкова по-гневен станах.

Накрая, в средата на 1990-те, взех съзнателното решение да спра да се притеснявам за околната среда. Нямаше нищо смислено, което аз лично бих могъл да направя, за да спася планетата и исках да продължа да се отдавам на нещата, които обичам. Все пак продължих със старанието си да поддържам малък въглеродния си отпечатък, но това беше, колкото да се предпазя от гняв и отчаяние.

НО тогава ми се случи нещо странно. Дълга история е, но общо-взето се влюбих в птиците. Случи се не без известно съпротивление, защото е доста тъпо да си наблюдател на птици, понеже всичко, което изменя на истинската страст е по начало тъпо. Но малко по малко, въпреки същността ми, развих тази страст и макар половината от страстта да е обсебване, другата половина е любов.