Някога аз бях храм. Имах обикновени, но чисти свещници и икони.
Той влезе, защото отворих вратата. Защото вярвах в доброто и любовта. Настъпи нощта, а на сутринта си бе тръгнал и беше взел със себе си моите свещници и икони. После разказа на хората, че храмът е празен и че вече няма нито свещници, нито икони. Бях опустошена и бродих да търся друг обитател, който да ми даде нова украса за храма... но в мъката си не затворих вратата и храмът се запусна... дълго време не се прибрах.
Не, не намерих никого, съкрушена се завърнах в храма си, където междувременно бяха безчинствали други и щетите бяха още по-тежки. Издърпах скърцащата стара врата и влязох. Изметох циментовия под, избърсах праха и стъклата. На първо време влезе светлина. После изрисувах с бои стъклено бурканче и сложих в него свещ, след него друго и друго. След това сложих в рамка една икона от вестник. Богородица. След нея и други... С малкото, което припечелвах от труд, купих стар килим. Изпрах го и го застлах. После донесох полски цветя и ги натопих. Сетне засадих цветя пред храма - първо пролетни - кокиче, зюмбюл, нарцис. После рози, червени на голяма красива дъговидна арка. Засадих череша, след нея липа и смокиня. После купих боя и боядисах капаците на прозорците в гръцко синьо, сетне и вратата. Храмът освежих в бяло. Купих книги от разпродажби, намерих в тях утеха. А животът пак откри пътека. Аз разцъфтях. Отново.
Един ден той мина покрай храма и не намери руините, които беше оставил. Объркан влезе и обвини мен за стореното от него. С усмивка и без злоба му дадох благословията си, не хвърлих камъни, нито пък се защитих. Поиска пак да пренощува в храма. Отказах.
Автор: Мария Спасова
