Алберт Песо:​ Танцът лекува. С измислени спомени създаваме щастие

27 септември 2017 г., 18:00
771

Shutterstock

Алберт Песо и съпругата му Даян Бойден са автори на прилаганата днес в много страни терапия Pesso-Boyden System Psychomotor.

В ролята си на преподаватели по танц преди повече от петдесет години търсят неприлагани дотогава начини студентите им да опознаят майсторски тялото си. Постиженията им обаче далеч надхвърлят първоначалните планове, когато откриват в най-дълбоките пластове на човешката душевност случки и емоции, които нерядко възпрепятстват възможността човек да се радва на състояния като спокойствие, душевен мир, радост, хармония - или в крайна сметка да бъде щастлив.

Терапията, най-общо казано, започва с търсене на това, което се крие в пациента на базата на изражение на лицето, поведение, жестове и движения на тялото. Когато на повърхността се появи какво е липсвало или какво е било в повече в миналото, се създава нова „памет плацебо“ (фиктивен идеален вариант на случката от миналото), която замества травмата и дава възможност за нов поглед върху собствения живот и реалността.

„Всяка терапия представлява работа с човека срещу мен, която му възвръща изначалното и естествено право да живее, да изпитва удоволствие и удовлетвореност“, твърди в книгата с основните идеи на терапията си Алберт Песо, който на 82 години активно продължава да я прилага и да обучава свои последователи.

- Всички ли се нуждаем да изцелим или оправим нещо в себе си на физическо или емоционално ниво?

- Бих казал, че сме подтиквани да бъдем по-пълни, по-цялостни. Не мисля, че се раждаме болни и трябва да се излекуваме. Родени сме като семка, която трябва да порасне и да се превърне в цвете. Понякога светът не ни полива и не се грижи това да стане и може би тогава трябва да бъдем излекувани. Всички в определен момент чувстваме този подтик да станем „цели“. Дори само ако с пръсти опиша кръг във въздуха и оставя един малък отрязък незавършен, човек автоматично иска да затвори кръга, това е заложеното в нас желание за цялостност и завършеност. Работата си възприемам като градина, в която човек може да цъфти по-добре. Място за безкрайно разширение на възможностите да се превърнеш в „цял“.

- Как започнахте с вашата терапия? С какво е различна?

- С жена ми сме танцьори. Ръководех департамент по танци в театралната школа „Емерсън колидж” в Бостън. Търсехме начин да помогнем на нашите студенти да станат майстори в боравенето с техния инструмент на работа, собственото им тяло. За да свирим на цигулка, трябва да овладеем самата цигулка, същото е и с тялото. Започнахме да анализираме в дълбочина движенията и открихме

три вида двигателни системи. Телесните рефлекси, които са напълно автоматични. Умишлените движения, които са под наш контрол, за да се адаптираме в съответствие с външния свят. Но вероятно най-важната част е емоционалната двигателна система, която отговаря на това как се чувстваме. Ако сме щастливи, се движим леко, усмихваме се, леко пружинираме при ходене. Когато сме тъжни, се свиваме, плачем, бягаме и т.н. Започнахме да учим студентите си да използват само по една от тези системи, елиминирайки останалите. Например само рефлекси, без контрол и емоции. Такова е движението на пиян или дрогиран човек. При контролираните движения танцьорите се движеха като роботи. И когато накрая започнаха да се движат единствено емоционално, без никакъв контрол,

всичко наоколо сякаш се взриви. В първия момент те останаха като поразени, имаха усещането, че са достигнали до най-дълбоките си чувства. Но после се разочароваха малко, защото не получаваха никакъв отговор на емоциите си. Чувствата по природа са интерактивни - добре, ще ги изкараш навън, но нали трябва някой да им отвърне. За целта измислихме паралелен отговор за всяка извадена на повърхността емоция. Започнаха да излизат не само настоящи чувства, но също спомени от детството, травми, загуба. Преди да са танцьори, това, разбира се, са хора с целия си емоционален багаж, който никога дотогава не се беше появявал наяве. Правехме го не просто като пърформънс, а търсехме на по-дълбоко ниво незадоволените емоционални нужди на танцьорите. Търсехме онази незавършена брънка от личната им история в миналото, за която измислихме заместител в лицето на идеалния вариант, с идеален баща или майка, които им дават това, от което са имали нужда.

- А какво се случва със спомена за реално случилото се събитие?

- Не заличаваме паметта за миналото, тя си остава, но вече няма толкова силно влияние да контролира живота ни, тъй като новата памет, която създаваме, ни е по-полезна, дава ни това, което би трябвало да сме получили в миналото.

- За колко време вашите методи дават реални резултати?

- С някои хора са достатъчни и един-два пъти, други се нуждаят от месеци или дори години. Не го смятам за лечебен процес, а по-скоро за постоянно еволюиране към превръщането ни в цялостни същества. Истината е, че това всъщност продължава цял живот.

- Имат ли нужда от подобна еволюция хората, които се смятат за щастливи?

- Никога не би ми хрумнало да кажа на някой щастлив човек, че има нужда от нещо. Ако хората са щастливи, аз съм щастлив за тях. Не правя съждения от сорта на „да, ама те не са истински щастливи“. Работя единствено с хора, които имат силен интерес и действително го желаят.

- Смятате ли, че и хора със сериозни травми могат да ги преодолеят с терапия? Например такива, останали без родители в детството си.

- Има хора, които го постигат, естествено. Някои са родени със силата да преодоляват трудностите, но мнозина са съсипани от травмите и живеят в отчаяние и депресия. Не твърдя, че са много често срещани, но има истински герои, които въпреки всички спънки и трудности откриват начин да продължат напред. Затова чрез нашата терапия създаваме нови символични спомени на базата на идеалната ситуация, която би трябвало да се е случила в детството, а не е. Мозъкът приема новия „спомен“ за реалност, все едно действително е част от миналото, и човек започва да вижда света по напълно нов начин. Невероятно е да видиш хора със силно наранено детство, заради което са страдали, да започнат да живеят щастливо. Но най-прекрасното е, че това изцеление не се дължи на терапевта, той единствено дирижира този ритуал. Терапевтът не дава изцелението, той никога не е отговорът, просто създава подходящата обстановка, в която човек сам да открие отговорите.

- Разкажете ни за човек с много сериозни проблеми, успял да ги преодолее с вашата терапия.

- При мен дойде една жена, след като други колеги бяха стигнали да извода, че на практика е неспасяем случай. Тя била измъчвана от баща си като малка. За нея да бъде в тялото си представлявало непоносима агония, затова по някакъв неволен начин символично проектирала идентичността и душата си в геометрични форми. Единствено по този начин успяла да остане жива. Много време ни отне да стигнем до този извод. Тя беше успяла в работата си жена, която обаче продължаваше да е нещастна. Наложи ни се да измислим геометрични фигури, които да успеят да проникнат и да общуват с нея. Малко по малко тя се върна в тялото си, от което беше „излязла“. При този „нелечим“ случай трансформацията беше много значима.

- Днес все повече хора търсят хармония и по-щастлив живот в алтернативни теории, религии, духовни учения. Например будистката философия.

- За мен няма панацея за изцеление - нито моята теория, нито някоя друга смятам за единствено правилен отговор. Виждам ги по-скоро като голяма градина с възможности. Познавам много хора, които откриват в будизма душевен мир. Дъщеря ми Тана е будистка и написа книга за будистката медитация. Далай Лама я препоръча, много се гордея с нея. Понякога ми е казвала, че много американци, които са будисти, всъщност не са щастливи, и смята, че аз бих могъл да им помогна. Но, разбира се, тази практика е чудесна и съм радостен, че на Запад хората започват да се възползват от хиляди години знание, дошло от Азия.

- Добре, а как да избере човек сред стотиците теории и практики?

- Е, това е голямата индивидуална дилема. Някой ще постъпи в религиозен орден и ще се излекува, друг ще се запише на анонимни алкохолици. Някои хора могат да го постигнат, но не е лесно. Затова и книжарниците са пълни с подобна литература. Нямам представа какво би трябвало да направи човек, дори не пропагандирам моята терапия, винаги чакам някой да ми каже, че се интересува от нея. Всеки човек е един свят и трябва сам да открие най-подходящата насока.

- Съгласен ли сте с все по-застъпваното в науката твърдение, че последната голяма революция ще бъде в областта на мозъка и съзнанието?

- Абсолютно, споделям го напълно, фантастично е мозъкът да участва съзнателно в еволюцията. Досега еволюцията се случваше извън нас, докато днес можем да се научим как да се променяме. Деляхме нещата на материални и духовни, аз отдавна вече не го правя. За мен всичко около нас е божествено.

- Дали подсъзнанието ни влияе много повече, отколкото си даваме сметка?

- Вярвам, че съзнателната част на мозъка е много по-малка от другите, които постоянно реорганизират и преподреждат информацията. Започваме постепенно да проникваме в тези тайни. Новите невронаучни експерименти показват, че още преди човек да каже „взех решение“, мозъкът вече го е взел. Много е интересен този дебат доколко реално имаме контрол над решенията си и доколко става въпрос просто за илюзия. Но това, което започваме да учим, е как да отворим съзнателната част на мозъка си към всички останали нива. Много хора казват „Събудих се и започнах да пиша, просто ми дойде отнякъде“. Дори Айнщайн говори за този вид идеи и мисли, които просто изплуват в съзнанието, нещо като интуиция.

- Все повече учени и духовни гурута наблягат на идеята, че чрез съзнанието и начина си на мислене създаваме собствената си реалност.

- Напълно вярно. Няма двама души на света, които да виждат реалността по един и същи начин. За мен настоящото съзнание е килим, изтъкан от парчета спомени. Някои хора обаче приемат, че начинът, по който те виждат реалността, е валиден и за другите, което е огромна грешка.

- Твърдите, че сме програмирани да бъдем щастливи в един несъвършен свят. Как става това?

- Според мен в гените ни е заложена способността да бъдем щастливи в един несъвършен свят, който непрестанно се разстила пред нас. Много погрешно е да очакваме, че ще сме напълно щастливи едва когато се озовем насред абсолютно идеални обстоятелства. Всички ние добавяме и обогатяваме с нещо този несъвършен свят и мисля, че това всъщност движи хората напред. Така че родени сме не просто за да живеем, но и да бъдем щастливи. Вкусът и страстта към живота са закодирани в ядрото на нашата ДНК от незапомнени времена. Имаме пълното право да очакваме, че животът ще ни донесе щастие.  

Ивайло Харалампиев

Коментари