По напълно разбираеми причини, нашият ум отказва да осмисли бозона на Хигс, квантовата механика или теорията за безкрайността на Вселената. Но сивото ни вещество отлично обработва информацията, постъпваща непрекъснато от обичайни обекти и явления в ежедневието ни.

Обаче има някои обезкуражаващи изключения. Представяме на вашето внимание 10 съвсем банални неща, които неочаквано привеждат мисленето ни в безпомощно състояние. Любопитното е, че разгадаването на тези сривове разкрива някои удивителни странности в структурата и функционирането на мозъка, които убягват от полезрението ни.

Вратите

Случвало ли ви се е да се запътите към друга стая с някаква конкретна цел, например да вземете нещо, но веднага след като влезете в нея, да забравите защо сте там? Оказва се, че за този провал на ума са виновни вратите. Френски психолози открили, че преминаването през врати предизвиква в мозъка явление, известно като „събитийна граница”, разделяща един набор от мисли и спомени от друг.

Преминаването през врата всъщност подава същия сигнал, както финалът на дадена сцена във филм. Мозъкът архивира мислите от предишната стая и подготвя „чиста страница” за новото място. Менталните събитийни граници са съвсем обичайна функция, която по принцип помага да се организират мислите и спомените в процеса на непрекъснатото движение и динамика, в които живеем. Но когато се опитаме да си спомним, за „какво дойдох тук” ...”какво трябваше да взема” ... или „намеря”... наистина е доста дразнещо. Ненапразно казват, че в такива случаи човек просто трябва да се върне на мястото, където му е хрумнала първоначалната мисъл.

Луната

Тя е нашият приятен и романтичен нощен спътник, но понякога може да обърка ума ни. Когато е ниско в небето, ни се струва много по-голяма, отколкото ако се издигне, макар и размерът й да е един и същ. Това явление е известно като Илюзията на Понцо, наречена на италианския психолог Марио Понцо. През 1913 г. той формулира теория, с която обяснява, че човешкият ум съди за размера на обекта въз основа на фона, на който се намира той.

Най-вероятната причина за оптическата измама с Луната, която е универсална за всички, е че сме привикнали да виждаме над главите си облаци, разположени само на няколко километра разстояние, като при това добре знаем, че облаците зад хоризонта са отдалечени на стотици километри. Ако облаците на хоризонта обаче са толкова големи, колкото и тези над главата ни, независимо от огромното разстояние, ние се сепваме „Колко са големи!”. И макар Луната, разположена на хоризонта, да е със същите размери, както когато е над главите ни, ние я възприемаме като много по-голяма.