Сините дупки са очите на океана

Плували ли сте някога на място в морето, където около вас водата е малко над кръста, а отдолу е тъмен кладенец в индигово синьо? Струва ви се, че няма дъно. Всичко, което усещате, е ледена вода около ходилата си, всичко, което виждате, е прекрасно наситeно синьо, което се простира до дълбините.

Представете си само за секунда, че се гмуркате в този морски кладенец. Спускате се все по-надолу и по-надолу, водното налягане притиска гърдите ви. Изплашени сте, но има нещо странно примамващо в това пътуване като че ли към сърцето на Земята. Ако се огледате, виждате вертикални стени, които се спускат стръмно в дълбините. 

Това е страшният и същевременно прелестен свят на сините дупки – природен феномен, който се среща в много морета по света. Тези подводни кладенци или пещери са се формирали някога на сушата в плитчините на крайбрежни райони, където обикновено има варовикови скали. Такива карбонатни платформи има на Бахамите, около полуостров Юкатан в Мексико и край Белиз.

Името на тези дупки идва от

яркия контраст между наситеното

синьо на дълбоките води вътре и по-светлосиньото в плитчините около тях. Обикновено те имат кръгла или почти кръгла форма и отвисоко приличат на тъмно око в океана.

Наситеният тъмен цвят се дължи на прозрачността на водата и на белия карбонатен пясък на дъното. Синята светлина е най-мощната от светлинния спектър при тези природни феномени. Червеното, жълтото и зеленото се абсорбират при преминаването им през водата. Сините лъчи обаче успяват да достигнат до белите пясъци отдолу, които ги отразяват обратно.

Сините дупки са се образували преди около 15 хил. години при последния ледников период, когато морското равнище е било около 100–120 метра по-ниско от сегашното. Тогава тези пещери са били над водата и са били подложени на същата ерозия от дъжд и химическо изветряне, която се среща често при терени, изградени от варовици. Ерозията спряла, след като кухините и пещерите били потопени под вода в края на ледниковия период.

В повечето дупки има както солена, така и сладка вода.

Там, където двата пласта се срещат, се получава слабо кисела химическа реакция, която бавно прояжда варовиковата скала. С течение на времето този процес може да създаде странични подводни проходи или хоризонтални „ръце”(ръкави?), които тръгват настрани от вертикално разположената пещера. Понякога тези „ръце” са доста дълги. В дупката Соумилк на Бахамите тяхната дължина е над 600 метра.

 При тези природни феномени обикновено циркулацията на водата е слаба, така че под определена дълбочина в тях няма кислород. Тази среда е много негостоприемна за повечето морски организми, но все пак там се развиват голям брой бактерии.