Марс е може би най-добре фотографираният (и картографиран) скалист свят в Слънчевата система – както от орбитални апарати, така и от множеството роувъри. Меркурий също. Когато става дума за Венера обаче, не сме виждали нови снимки на нейната повърхност от повече от 40 години.

Не, космическите агенции не са мързеливи. Просто Венера не е особено лесна за фотографиране планета. Тя е забулена в плътна пелена от облаци, простираща се на 20 километра. Въпросният слой се намира на около 48 до 60 километра над повърхността на планетата. Тези облаци попадат в рамките на друг, по-голям слой мъгла. Той от своя страна е разположен на най-ниско 32 км от повърхността и най-много – на до 90 км.

Изучаването на планетата от орбита с помощта на видима светлина е невъзможно. Поради тази причина наблюденията на Венера разчитат на радарна технология, която може да проникне през гъстите облаци и да разкрие грапавата ѝ повърхност. Именно така изследователите определят колко дълго протича нейният ден, а именно – 234 земни дни. Но какво би станало, ако искаме да видим как изглежда повърхността ѝ със собствените си очи? Е, това е изключително рисковано занимание дори за най-издръжливите роботизирани изследователи.

Повърхността на планетата, заснета от предната камера на "Венера 13". Снимка: Руска академия на науките

Атмосферата е тежка и притиска повърхността с налягане, което е 93 пъти по-високо от онова, което изпитваме на морското равнище тук на Земята. Тя се състои предимно от въглероден диоксид, въпреки че има малки следи от реактивни съединения като сярна и солна киселина. Освен това е достатъчно гореща, за да разтопи олово. Всичко това прави Венера най-малко благоприятния за спускаеми апарати свят, а наблюденията ни на повърхността му са ограничени. И все пак разполагаме с някои снимки благодарение на усилията на съветските учени.

Повърхността на планетата, заснета от задната камера на "Венера 13". Снимка: Руска академия на науките

На 1 март 1996 г. „Венера 3“ каца аварийно на този адски свят. Това е първият случай, когато космически кораб достига повърхността на друга планета. Следващите три мисии предоставят информация за атмосферата на Венера, но са унищожени, преди да достигнат повърхността. Едва през 1970 г. "Венера 7" се приземява нормално – това е първото успешно кацане на друга планета и първото предаване на данни за тамошните адски условия в продължение на цели 23 минути. „Венера 8“ я последва две години по-късно.

Обработени и оцветени версии на изображенията на Венера от "Венера 9" и "Венера 10"  и оригиналните версии. Снимка: Руска академия на науките.

През 1975 г. нещата се променят: „Венера 9“ и „Венера 10“ кацат на планетата в рамките едва на три дни и правят снимки на повърхността. Камерата на следващите два спускаеми модула се разваля, но въпреки това те успяват да заснемат данни за цвета на небето. И накрая, през 1982 г., „Венера 13“ и „Венера 14“ предоставят първите цветни снимки на планетата. Те разкриват нейната тъмноръждива повърхност под потискащо жълто-оранжево небе. Много подходящо за такъв адски свят, нали?

Повърхността на планетата, заснета от задната камера на "Венера 14". Снимка: Руска академия на науките

Мисиите "Венера" са огромно постижение, но те определено няма да са последните. Очаква се мисията DAVINCI на NASA да стартира през 2029 г. и да кацне две години по-късно. Тя ще изучава атмосферата и ще прави снимки с висока резолюция на повърхността. Да се надяваме, че NASA няма да я забави, както направи с VERITAS, и няма да достигнем момента, в който 50 години не разполагаме с нови снимки на повърхността на Венера.

Източник: IFLScience