Наскоро учени се натъкнаха на доказателства за съществуването на вода както в сенчестите кратери на Луната, така и в малки стъклени мъниста, приличащи на микроскопични снежни глобуси. Да, нашият спътник не е толкова сух, колкото предполагахме досега.
Откъде обаче е дошла тази ледена вода? В момента астрономите се опитват да разгадаят тази мистерия. Не е изключено тя да е дошла от дъжда от нашата собствена атмосфера, доставен до Луната посредством земното магнитно поле.
Всъщност в Космоса водата не е рядка субстанция. Ако си намери подходящо място, на което да се скрие, тя може да бъде открита в астероиди, по комети или дори в сенчестите кратери на Меркурий.
Ето защо не е изключено част от нея да се е озовала по повърхността на Луната. Тя обаче не би могла да се задържи дълго заради липсата на защита от космическия вакуум, както и заради изпепеляващите слънчеви лъчи.
Защо тогава тези водни молекули продължават да съществуват на Луната? Учените предлагат една по-динамична форма на продукция – постоянен „дъжд“ от протони, захранван от слънчевия вятър. Тези водородни йони се врязват в минералните оксиди по лунните скали и прах, разкъсват химичните връзки и сформират слаб и временен съюз с кислорода.
Хипотезата е солидна и тя би могла да бъде подкрепена допълнително с наблюдения върху по-изложените (и по-слабо свързани) водни молекули, които се разпадат в космическия вакуум всеки път, когато Луната е защитена от слънчевия вятър.
Нашата собствена планета е доста добре защитена от постоянния приток на йони от Слънцето благодарение на магнетизма, който я обгръща. Това силово поле не само, че ни обкръжава, но и придобива своеобразна форма на сълза заради постоянните слънчеви набези.
В рамките на няколко дни всеки месец Луната преминава през магнитосферата ни. Това ѝ позволява да си отдъхне за миг от пороя от слънчеви протони.
Наскоро международен екип от изследователи използва инструментите на борда на японския орбитер „Кагуя“, за да определи кога точно настъпва този момент. Впоследствие с помощта на спектрални данни от космически апарат Chandrayaan-1 учените картографират разпределението на водата из лунната повърхност (и по-специално – по най-високите ширини).
Резултатите са неочаквани.
Накратко – нищо не се случва. Учените не откриват значителни разлики в количественото разпределение на водата в рамките на тези 3-5 дни, през които е защитена от слънчевия вятър.
Подобни резултати биха могли да означават няколко неща. От една страна, хипотезата със слънчевия вятър е погрешна. От друга, други резервоари са отговорни за възстановяването на водните залежи по повърхността на Луната.
Съществува обаче и друга интересна възможност, която не изключва валидността на идеята със слънчевия вятър, а именно – земното магнитно поле продължава работата на Слънцето.
Минали проучвания показват, че плазмата, асоциирана с магнитосферата на планетата, би могла да доставя горе-долу същото количество водородни йони, каквото и слънчевият вятър (особено към лунните полюси). И малкото водородни йони, достигащи до спътника, биха могли да създадат сравнително голямо количество вода, твърдят учените. По-ниско енергийните протони пък са по-малко податливи на разпадане, след като се формират.
Съществува и вероятност кислородът от горната част на атмосферата над нашите полюси да се пренася през необятното космическо пространство до Луната – особено в периоди на силна геомагнитна активност.
Засега всичко е сферата на спекулациите. Едно е ясно – разполагаме с изненадващо количество вода на Луната, което не пасва на разработените от моделите астрономи.
Малко по малко обаче загадката ще бъде разгадана.
Изследването е публикувано в Astrophysical Journal Letters.
