Астрономи използваха космическия телескоп „Хъбъл“ на NASA, за да засекат най-старата звезда, откривана някога. Тя се казва Еарендил, което на староанглийски означава „зорница“.

На нейната светлина са ѝ били необходими цели 12,9 млрд. години, за да достигне до Земята. Тя е излъчена в момент, в който Вселената е била на едва 900 млн. години. Това невероятно откритие ще промени представата ни за еволюцията на Вселената, както и за първите звезди, образувани след Големия взрив.

Тъй като светлината на звездата е пътувала толкова дълго, е трудно да научим повече за нейните свойства. Скоро обаче това може да се промени, тъй като са планирани допълнителни наблюдения, които ще бъдат извършени с помощта на телескопа „Джеймс Уеб“.

Източник: NASA, ESA, B. Welch (JHU), D. Coe (STScI), A. Pagan (STScI)  

Първите милиард години от историята на Вселената след Големия взрив (настъпил преди 13,8 млрд. години) са трудни за наблюдение. От една страна, този период, в който първите звезди и галактики са започнали да се образуват, е мъглив и сравнително тъмен. От друга, той е изключително далечен. Дори откриването на квазари – най-ярките обекти във Вселената – затруднява оборудването, с което разполагаме днес.

Благодарение на гравитацията обаче можем да забележим малки и далечни обекти, които принципно се намират отвъд нашия досега. Ако един масивен обект се намира между нас и друг по-далечен обект, се получава ефект на увеличение вследствие на гравитационното изкривяване на пространство-времето около по-близкия обект. Която и да е светлина, преминаваща през това пространство-време, следва изкривяването и навлиза в нашите телескопи размазана и изопачена. Но също така и увеличена и удвоена. В случая става дума за т.нар. пръстени на Айнщайн, тъй като ефектът им е предречен от самия Алберт Айнщайн. Самият феномен се нарича гравитационна леща и вследствие на него успяваме да направим някои наистина впечатляващи фотографии. Освен това ни предоставя брилянтните възможности да комбинираме нашите собствени способности за увеличение (телескопите) с тези на Вселената и да видим неща, които принципно са твърде далечни, за да се откроят ясно, или въобще не бихме могли да зърнем.

Именно така е забелязана и звездата Еарендил (WHL0137-LS). В случая телескопът „Хъбъл“ е подпомогнат от масивен галактически куп. Именно там, в рамките на галактиката, екип, ръководен от астрофизика Браяън Уелч от университета „Джонс Хопкинс“, открива ярък обект в горната част на извивката на лещата.

Когато засечем ярки обекти в други галактики, те обикновено се оказват нещо много по-ярко от стандартна звезда; същевременно всеки обект, по-ярък от друга звезда, се оказва нещо преходно – например нова.

При наблюдения, извършени за период от 3,5 години обаче, яркостта на Еарендил не се променя. Това, в комбинация с нейното разположение, подсказва, че в случая не става дума за преходно събитие, а за ярка звезда, която се намира на правилното място в правилното време.

Анализ на ултравиолетовата светлина на Еарендил показва, че обектът е с приблизително 50 пъти по-голяма маса от Слънцето. С наличната информация обаче е трудно да различим допълнителни детайли. Все още не знаем например каква е спектралната класификация на звездата.

До момента сме засичали не малко древни звезди, които са успели да оцелеят в продължение на милиарди години, но по-масивните обикновено умират по-млади. Ето защо ако разберем какъв тип звезда е Еарендил, ще внесем повече яснота и за ранната еволюция на Вселената.

Не знаем и дали е една-единствена или става дума за двойна звезда с обща маса 50 слънца. Ако е вярно последното, то известните масивни двойни звезди обикновено се състоят от една по-голяма звезда, излъчваща по-голямата част от светлината (какъвто вероятно е случаят и Еарендил).

Тази изключително интересна звезда може да ни разкрие подробности и за ранната Вселена. Така например все още не сме успели да наблюдаваме процесите, които позволяват на светлината да се процежда свободно из Вселената (т.нар. рейонизация).

Изследването е публикувано в Nature.

Източник: Science Alert