1989 г. – дворове, пълни с деца; надраскани с тебешир площадки; боядисани в зелено детски ръце от пресни орехи; някоя синина от народна топка; глъчка и смях; гоненица на тумби; листата като най-вървежната валута; омазани с лютеница детски усти; стомашни болки заради преяждане с джанки; впечатляващи колекции от салфетки и миришещи листчета и т.н., и т.н.

2019 г. – пусти дворове; клаксони и крясъци между изнервени шофьори; деца със забоден в телефона поглед на връщане от училище; деца със слушалки в ушите, возещи се в трамвая; деца с таблет в ръце на масата на вечеря вкъщи; деца пред компютъра в изпращане на емотикон, изразяващ емоция, докато лицата остават каменни и т.н., и т.н.

30 години разлика, а сякаш сме телепортирани на друга планета.

Не, технологиите не ни правят по-щастливи. Само онзи, който не помни подобно детство, няма представа колко повече са ни взели технологиите, отколкото са ни дали.

Безспорно предимство на технологиите е възможността да чуеш гласа на любим човек навсякъде и по всяко време; да изпратиш електронно писмо за секунди и да получиш отговор; да видиш на камера в скайп близък човек, който е далече от теб; да работиш много бързо с клавиатурата, отколкото на пишеща машина, ако трябва да напечаташ текст. И все пак в илюзията, колко много ни дават технологиите, забравяме как изкусно ни омотават в мрежите си, опияняват ни, превръщат се в наркотика, без който не можем, и преди да се усетим, вече сме техни пленници.

Щастието, което носят технологиите, е краткотрайно. Най-новият модел телефон, за който сме мечтали месеци, скоро се превръща в поредната омръзнала придобивка и вече сме се прицелили в следващия модел. По-добра камера. Повече памет. Винаги ще има нещо, което ще бъде повече от това, което вече притежаваме. И това е основната причина да не можем да изпитаме истинска и пълноценна радост. Част сме от един порочен кръг, в който доброволно и неусетно сме влезли и от който няма спасение. 

Заедно с навлизането на все по-нови технологии човекът също се променя. Онова, което преди ни е доставяло удоволствие през събота и неделя, сякаш вече не е достатъчно, за да ни задържи вниманието. Филмът вече не е толкова интригуващ, ако не е на голям екран и с оглушителни децибели в киното. Книгата сякаш не е толкова ценна, ако не сме прочели напудрена рецензия за нея от някой книжен блогър или ако не сме качили в социалната мрежа снимка с корицата и чаша кафе до нея например. Картичките за Коледа и Великден се превърнаха в снимки и емотикони и никаква друга форма на честитка не важи за нас- високотехнологичните хора. Разходката в парка се превърна в отбелязване на местоположения и изразяване на чувства чрез готовите шаблони, които фейсбук предоставя („Чувствам се благословен в компанията на…”, „Намира се еди къде си, пие еди какво си, яде еди какво си и, разбира се, чувства се благословен, благодарен, щастлив”. А дали наистина е така?).

Технологиите имат навика да създават един измамен свят. Те по-скоро са средството, чрез което човекът го създава. Илюзия за щастлив брак. Илюзия за верни приятели. Илюзия за успешна кариера. Тази измама се поддържа сякаш от само себе си. Няма значение кой я е създал и дали някой вярва в нея – тя просто съществува и е самодостатъчна. Затова виртуалният живот изглежда измамно розов и понякога човек намира своето бягство в него, забравяйки истинските си проблеми. Никой няма да качи снимка на момента, в който плаче, в който е уволнен, в който се разделя с партньора си, в който е болен. Това сякаш са снимки табу. Някакво негласно споразумение между потребителите, че нищо не бива да помрачава илюзията за щастие.

Технологиите са част от променящия се свят. Те са като необходимото зло, с което човек е длъжен да свикне. Нищо не е вечно. Всичко тече и се променя. Но ако човек може да бъде щастлив в здраво и хармонично семейство, без да има „умен” телефон или таблет, то никога не може да бъде щастлив напълно, ако се прибира сам в празна къща, ако няма приятел, с когото да сподели доброто и злото, дори в джоба му да се намира най-новият модел телефон или таблет. Защото все пак хората сме създадени от плът и кръв, с чувства, мисли, с душа и сърце. И докато това е така, пътят към щастието е старомоден  – усмивката, добрата дума, близостта на обичан човек. Излиза, че ние, високотехнологичните хора, се нуждаем от нискотехнологично щастие.

Цветелина Велчева