Ако в мрежата попадне муха, устройството следи кога ще спре да се мята. Десет минути след прекратяване на движенията специален манипулатор внимателно отлепя трупа от паяжината и го поставя в познатия микробен реактор. Предназначението на този уред е... лов на мухи, което повдига въпроса защо въобще му е необходима електрическата част. Освен това има и управленски проблем – дали работната ръка (осмокраките) няма да избягат, ако някой непрекъснато им краде плячката.
Върхът на тази санитарна фантазия е
масичката за кафе, снабдена с необикновен миши капан.
В едно от крачетата на масата подканващо зее дупчица, на теория никоя мишка не може да устои на такава. Проходът води до таблата.
В момента, в който гризачът стигне до средата на плота, под краката му се отваря диафрагма и четириногото се бухва във вече описания електрически елемент. Гадинката бавно се разлага, като генерира ток за електромеханичните части на самия капан.
Огър и Лоазо не са първопроходци в занаята си. Те черпят вдъхновение от творенията на Бристолската роботехническа лаборатория. През 2002 г. там се пръква
EcoBot I, който се “храни” със захар.
Две години по-късно наследникът му вече храносмила цели мухи, като произвежда от тях ток за собственото си задвижване.
Впоследствие екипът, ръководен от д-р Крис Мелхиш, работи по морски теми – така се раждат изкуствени хриле, черпещи електроенергия от планктон и от разтворения във водата кислород. Такива енергийни клетки може да се окажат незаменими за подводни роботи. Микробните батерии може би са ключ към истинската автономност на машините.
Ecobot III се ражда през 2007 г. Той вече има цяла храносмилателна система – с раздел, преглъщащ биомасата, друг - за химическото й смилане, плюс отделителна система за отпадъците.
Въпреки че са стъпили на съвсем реални научни разработки, хищните мебели на Огър и Лоазо предизвикват откровени съмнения относно работоспособността си. Нищо чудно да са провал като SlugBot – друго творение на лаборатoрията в Бристол, “хранещо” се с голи охлюви. При него разходът на ток надвишавал производството му от хлъзгавите досадници. Но
Огър не се притеснява от съмнителната ефективност
на разработките. За него те са пълноценни изследователски проекти за ролята на роботите в бъдещото всекидневие. Създадените реални “спекулативни прототипи” дават по-осезаем материал за размисъл върху отношенията и взаимодействията им с хората, както и за естетическия ефект от присъствието им в дома, офиса и на други места. Така се избистрят рамките за това, което роботите трябва да могат или пък не бива да вършат.
Според Огър роботите мухоловки имат голям шанс да се интегрират в играта на живота – мухите в къщата и без това я играят всеки ден, рискувайки среща с отмъстителна длан, вестник или пешкир. И все пак заиграването с хищните роботи е безобидно, докато те си играят само с мухи.
Петър Кънев
