Изменението на климата увеличава нуждата от напояване, България разполага с достатъчен воден ресурс за разширяване на напояването, но остарялата инфраструктура и неефективното управление пречат този ресурс да достигне до земеделците.

Изменението на климата увеличава нуждата от напояване в земеделието с над 15%.

  • Днес се напояват едва 4% от изградените напоителни площи.
  • Близо 90% от водата в държавните напоителни системи се насочва към оризопроизводството, което ограничава достъпа на други земеделски производители до напояване. 
  • Язовирите у нас разполагат с неизползван ресурс, който може да осигури повече вода за напояване без значително увеличаване на водовземането.
  • Модернизирането на напоителните системи и по-доброто управление на язовирите могат да осигурят повече вода за земеделието. 
  • Все повече земеделци разчитат на собствени сондажи. Това увеличава риска за подземните води – те са стратегически резерв и не бива да стават основен източник за напояване.

Пет от последните шест години в България са по-сухи от обичайното. За много земеделски производители това означава все по-труден избор – как да осигурят вода за културите си, когато сушата става все по-честа. Все повече от тях настояват за нови сондажи, но това не решава основния проблем. Парадоксът е, че страната не страда от липса на воден ресурс. Проблемите са други: разпадаща се напоителна инфраструктура, огромни загуби по каналите и липса на дългосрочна политика за управление на водата. 

А климатичните промени увеличават нуждите на земеделските култури от вода. Така България е изправена пред дилемата как да осигури повече вода за земеделие без да застраши подземните води – стратегически резерв за питейно водоснабдяване, от който ще зависят и бъдещите поколения. 

България: наполовина по-малко вода за напояване от другите в ЕС 

Докато в другите страни от ЕС земеделието е сред най-големите потребители на вода, главно заради напояването, в България този сектор консумира наполовина по-малко. 

През периода 2020–2023 г. (фиг. 1) земеделието има дял от 31% от общото изземане на вода в ЕС и е на второ място след охлаждането при производството на електроенергия (33%). 

У нас делът му е наполовина: едва 15%, на трето място след охлаждането при производството на електроенергия (66%) и общественото водоснабдяване (16%). 

В края на XX век България е имала сходен модел на използване на вода между различните икономически сектори с този на ЕС. 

Фиг. 1. Изземане на вода – дялове на икономически сектори. (не са включени всички сектори). Източник на данни: Европейска агенция по околна среда, Евростат и НСИ

Какво означава „изземане на вода“?
Под „изземане на вода“ се разбира общият обем вода, който се взема от водоизточниците за нуждите на различни сектори. Това не е равнозначно на реално използваното количество вода. Част от иззетите води се губят по пътя до потребителите, а друга част се връща обратно във водните обекти и може да бъде използвана повторно. 

Как за 30 години водата за напояване спада тройно?

Намаляването на използваната вода за напояване се дължи най-вече на промените в българското земеделие и постепенното разрушаване на напоителната инфраструктура от 90-те години насам. От страна с развито поливно земеделие България се превръща в производител на култури, които рядко се напояват, а голяма част от напоителните системи излиза от употреба.

В резултат общото изземане на вода е намаляло с 36% за последните над 30 години – от средно 8,27 млрд. m³ годишно в началото на 90-те години до 5,27 млрд. m³ през периода 2020–2023 г. Напояването се свива рязко като използваните водни обеми са спаднали от 2,30 млрд. m³ до 0,8 млрд. m³ годишно.

Фиг. 2. Изземане на вода в България по икономически сектори (Не са включени всички сектори). Източник на данни: Европейска агенция по околна среда, Евростат и НСИ

Цената на разпадащата се инфраструктура

Голяма част от инфраструктурата за напояване с днешна дата е разрушена или е спряла да функционира. През годините значителна част от каналите и съоръженията са повредени или унищожени, а общинските напоителни системи вече не съществуват.

През 1990 г. страната разполага с около 1,25 млн. хектара напоителни площи. След промените държавните системи преминават към дружеството „Напоителни системи“ ЕАД, а останалите – към общините.

По официални данни изградените държавни напоителни площи в момента са 744 хил. хектара, но реално годните са само около 56% от тях (420 хил. хектара). 

От 70% до 4%: сривът на напояването в България
Преди 1990 г. ежегодно са се напоявали между 70% и 85% от изградените напоителни площи.
През стопанската 2022/2023 г. напояваните площи са спаднали до едва 4,1% (74 200 ха) от изградената напоителна инфраструктура и до около 7,3% от площите, които все още са годни за напояване.

Размерът на напояваните площи варира според това дали годината е суха или влажна, но тенденцията остава ясна: използването на напоителната инфраструктура днес е многократно по-ниско, отколкото преди промените. 

Канал от Напоителна система “Средна Тунджа”, състояние към 2015 г./ Снимка: авторът Петър Филков / източник: личен архив

Причините се коренят в промените в земеделието

Причините са няколко. Българското земеделие постепенно се преориентира от плодове и зеленчуци към зърнени култури. Днес 37% от обработваемата земя е заета от пшеница, а 27% – от слънчоглед – култури, които обикновено не се напояват. Царевицата има нужда от напояване, но това се прави само в районите с изградена инфраструктура, а в Добруджа такава почти липсва.

Поле със слънчогледи. Източник 

Макар днес да се напояват сравнително малко площи, това не означава непременно, че за напояване се използват пропорционално по-малки количества вода. Причината е, че голяма част от водата в държавните напоителни системи се насочва към отглеждането на ориз – най-водоемката култура. Затова държавните системи продължават да доставят средно 286 млн. m³ вода годишно, като между 85% и 95% от този обем се използва именно за оризопроизводство. Това силно ограничава възможността други земеделски производители да получат достъп до вода. 

До 98% от водата изтича, неупотребена от земеделците 

Анализ на данните на НСИ показва, че средно около 61% от водата от държавните напоителни системи не се използва ефективно. Това означава, че едва около 39% достига до земеделците.

Тази средна стойност прикрива огромните разлики между отделните системи. Реално около 90% от водата за напояване в България се използва за оризопроизводство, концентрирано в районите на Пазарджик, Пловдив и Стара Загора. Там системите работят сравнително добре и коефициентът им на полезно действие (КПД) достига 50–55% – близо до максимума при сегашното им състояние и при непрекъсната доставка на вода.

В останалите напоителни системи обаче картината е съвсем различна. На места КПД пада до едва 2–5%, което означава, че почти цялата подадена вода остава неизползвана.

Причините са няколко – малко напоявани площи, конструкцията на каналните мрежи и прекъснатото действие на отделните канали. За да достигне вода до няколко земеделци, често се налага цели канали да бъдат запълнени. А когато се доставят малки обеми, голяма част от водата изтича неупотребена.

Напоителен канал “Стряма – Чирпан” в поносимо техническо състояние, снимка на автора Петър Филков / източник: личен архив

Рискът за подземните води

При системите, в които водата се движи по естествен път (гравитачно), загубите не са голям икономически проблем. Неупотребените води се връщат в същия или в съседен водосбор и вече са достъпни за други потребители. Дори и загубите на вода от каналите – заради филтрация и течове, имат положителна роля, защото подхранват плитките подземни води. Оттам те могат да бъдат изпомпани за различни стопански дейности, включително и за напояване. 

Очертават се обаче две противоречиви тенденции. От една страна, земеделците, които напояват, предпочитат да имат собствен водоизточник, най-вече сондаж за подземни води. За тях това е както по-евтин, така и по-удобен вариант от държавния доставчик. 

Намаляващият брой клиенти на доставчика – от друга страна, води до оскъпяване на услугата, а част от каналите се използват все по-рядко. По този начин подхранването на плитките подземни води от напоителните канали намалява или спира напълно. А тези води силно се влияят от измененията на валежите. Плитките подземни води също така могат лесно да се замърсят с пестициди или хербициди, както и с масла или остатъци от неоползотворени торове.

В някои райони на страната се получава омагьосан кръг – намалените доставки на вода от напоителни системи водят до понижение на нивата на подземните води. Това засяга земеделците, които са се отказали да получават вода чрез напоителните системи. 

Така се поражда и рискът, ако дадена напоителна система спре окончателно действието си, „независимите“ земеделци да се окажат с недостатъчно вода в сондажите си. 

Подземните води: резерв, не решение 

Подземните води се възстановяват много бавно, затова се смятат за стратегически ресурс, с който трябва да се борави внимателно. Ако се изпомпват по-бързо, отколкото природата успява да ги възстанови, нивото им постепенно спада. Подобен проблем вече се наблюдава в страни като Кипър.

С подпомагане от ЕС, през последните 20 години са инвестирани значителни средства за напояване в земеделските стопанства. С част от тях е изградена нова напоителна инфраструктура. За водоизточник са ползвани съществуващите общински язовири, но в много случаи са изградени нови сондажи за подземни води.

Неконтролираното изграждане на сондажи крие риска от постъпване на по-плитки и замърсени води към по-дълбоки и чисти подземни води. Така ценен воден ресурс може да бъде трайно замърсен. Затова и в България, и в останалите страни от ЕС използването на подземни води е строго регулирано и изисква разрешителен режим. Друг въпрос е дали тези правила се контролират и прилагат ефективно.

Ако подземните води не са далновидно решение, логично възниква въпросът откъде може да дойде необходимата вода за напояване. 

Повече вода без повече сондажи: язовирите като част от решението

Повечето големи напоителни системи у нас използват вода от язовири. Те събират водата през по-влажните периоди и я съхраняват, за да може да се ползва при засушаване. 

В сегашните напоителни системи има неизползван капацитет. 
Това означава, че дори двукратно или трикратно увеличаване на напояваните площи (но не за оризопроизводство) няма да изисква много повече вода от язовирите и реките, а просто по-ефективно ще се използва вече наличният ресурс. В момента голяма част от водата, подадена в каналите, остава неизползвана. Ако повече земеделци започнат да употребяват напоителните системи, по-голям дял от тази вода ще се оползотворява и ефективността на системите ще се повиши.

Общинските язовири, които някога са захранвали напоителни системи, днес често са с висока степен на запълване, тъй като основният им потребител вече не съществува. Възстановяването на тези системи би подпомогнало както по-доброто управление на язовирите, така и подобряването на техническото им състояние.

А използването на подземни води следва да се съсредоточи в райони, където липсват повърхностни водоизточници – например в Добруджа и части от Лудогорието. 

Ремонтиран канал от Напоителна система “Ихтиман” с изградено водомерно съоръжение. Снимка на автора / източник: личен архив

Три стъпки към по-ефективно напояване

За да използва по-добре наличните водни ресурси за напояване, България трябва да действа в три основни посоки.

Първо, съществуващите напоителни системи трябва да се използват по-ефективно. Това означава да се насърчават земеделските производители да разчитат на тях, а услугата по доставка на вода да стане по-надеждна и предвидима. Воден ресурс може да се освободи за сметка на намаляването на площите с ориз– културата с най-високо потребление на вода.

Второ, необходима е модернизация на инфраструктурата. Приоритетът не е просто намаляването на загубите по каналите, а ограничаването на неизползваните водни обеми и по-ефективното управление на системите. Въвеждането на измервателни устройства би подобрило услугата и би намалило споровете между доставчици и земеделци. Разширяването на напояването ще изисква и възстановяване на десетки помпени станции, включително за използването на ресурса на р. Дунав, като високите енергийни разходи могат да бъдат компенсирани чрез фотоволтаични системи и други източници на евтина електроенергия.

Трето, подземните води трябва да останат резервен, а не основен източник за напояване. В районите без работещи напоителни системи държавата може да въведе облекчени, но стриктно контролирани режими за сондажи. В същото време не бива да се субсидира изграждането на нови кладенци там, където съществуващата инфраструктура може да осигури вода.

Това са само част от необходимите мерки. Възстановяването и модернизацията на напоителните системи ще отнемат години, затова решенията не бива да чакат. Колкото по-дълго се отлагат, толкова по-трудно България ще се адаптира към все по-сухия климат. 

Автор: Д-р инж. Петър Филков / Климатека

Д-р инж. Петър Филков е преподавател в катедра „Хидротехника и хидромелиорации“ към Хидротехническия факултет на УАСГ. Той е строителен инженер и доктор по хидромелиоративно строителство. Научните му интереси са свързани с оптимизация, реконструкция и модернизация на напоителни системи и помпени станции, управление на водните ресурси и експлоатация на хидромелиоративни системи. Участвал е в множество научни и приложни проекти и е консултант на Световната банка и FAO по въпроси, свързани с напояването.