Веднъж малкото мишле тръгнало да пътешества. Баба му, старата мишка, му опекла питка за из пътя и го изпратила до изхода на дупката.
Мишлето излязло рано сутринта, а се върнало привечер.
- Ах, бабо! – закрещяло мишлето. – Излезе, че аз съм най-силният, най-ловкият и най-храбрият в цялата тундра!
А до днес не съм го знаел.
- Ами как го узна? — попитала бабата.
- Ето как — започнало да разказва мишлето. – Излязох аз от дупката ни, вървях, вървях и стигнах до едно море. А то – голямо, преголямо, вълните по него ходят ли, ходят!
Но аз не се уплаших, хвърлих се във водата и преплувах морето. Дори сам се учудих, че плувам толкова добре.
- А къде е твоето море? — попитала го баба му.
- На изток от нашата дупка – отговорило мишлето.
- Знам го аз, знам го това море — казала старата мишка. – Наскоро оттам мина един елен, заби крак в земята и в следата от копитото му се е събрала вода.
- Чуй тогава какво се случи след това – казало мишлето. – Изсуших се аз на слънцето и тръгнах. Гледам, пред мен се издига планина, ама висока, висока… Дърветата по върха й чак до облаците стигат. Няма да я заобикалям, мисля си аз, тая планина. Засилих се и скочих. И прескочих планината. Дори сам се учудих, че скачам толкова високо.
- Знам я и планината ти – казала баба му. – Зад дупката с водата има една буца, а на нея расте трева.
Мишлето въздъхнало, но продължило да разказва.
- Вървя по-нататък, гледам, две мечки се борят. Едната бяла, а другата черна. Реват мечките, костите си ще изпочупят. Но аз не се уплаших, спуснах се между тях и ги натръшках на разни страни. Дори се учудих, че можах сам да се справя с две мечки.
