От касата до контейнера: какво плащаме, какво се случва и къде се губи доверието.
• Над половината отпадъци в сивите кофи могат да бъдат рециклирани, но често не стигат до правилния контейнер.
• Митът „всичко отива на едно място“ подкопава участието на хората в системата.
• Системата за рециклиране в България работи, но ефективността ѝ зависи от участието на гражданите.
• Различните модели на разделно събиране (двуцветен и трицветен) често създават объркване, но и двата функционират.
• Пътят на отпадъка започва още с покупката – чрез продуктова такса, включена в цената.
• Липсата на доверие и информация е сред основните причини за ниските нива на рециклиране.
• България покрива разходи от над €40 млн. годишно за нерециклирана пластмаса – цена, която поемаме всички като общество.
Рециклира ли се в България или „всичко отива на едно място“? Този въпрос от години се повтаря толкова често, че се превърна в устойчив мит, който подкопава сериозно доверието в системата.
Междувременно ние плащаме за рециклиране – с всяка покупка и чрез данъците си, независимо дали разделяме отпадъците си или не. Затова и по-важният въпрос днес не е дали системата съществува, а как работи и каква е нашата роля в нея.
Много по-актуално би било да говорим за иновативни кръгови решения или за въвеждането на депозитна система в България. Вместо това обаче общественият разговор продължава да се връща към едни и същи въпроси: Рециклира ли се нещо в България или всичко отива на боклука? Какъв е смисълът да разделям отпадъците си като те просто отиват на сметището?
Две десетилетия след въвеждането на системата за разделно събиране и в ситуация на сериозна криза с отпадъците в София е наложително тези въпроси да бъдат изяснени окончателно.
Системата работи – въпросът е дали ние участваме в нея.
Защо темата ни засяга пряко?
Темата за отпадъците не е „някъде далеч“ – тя е част от ежедневието ни. С всяка покупка и с всяко изхвърляне на опаковка, ние участваме в тази система, независимо дали го осъзнаваме или не.
Като граждани и потребители всички ние имаме интерес да разбираме как се управляват отпадъците ни. Това влияе върху средата, в която живеем, въздуха, който дишаме и здравето ни. Влияе и върху джоба ни – чрез данъците и таксите, които плащаме пряко или скрито, и върху бъдещето, което оставяме след себе си.
И нека бъдем откровени – рециклирането само по себе си няма да реши проблема с отпадъците или да обърне хода на климатичната криза. Но това е най-прекият начин, по който всеки от нас участва в решението. Това е мястото, където личният избор среща системата.
Живеем в свръхконсуматорско общество – купуваме бързо, използваме кратко и изхвърляме лесно. Именно затова е важно да разбираме какво се случва след това. Защото отпадъците ни не изчезват – те просто поемат по път, който рано или късно отново се пресича с нашия.
Плащаме за рециклиране, дори когато не рециклираме
Включването ни в процеса по оползотворяване на отпадъците започва още с покупката на даден продукт. Тогава заплащаме т.нар. продуктова такса – разход, който производителите включват в цената на стоката.
Например когато Анна от София си закупи минерална вода в пластмасова бутилка, тя като потребител заплаща и за нейното бъдещо събиране и рециклиране. Според българското законодателство производителите и вносителите са длъжни да заплащат „продуктова такса“ за опаковките, които пускат на пазара. Този разход обаче се включва в крайната цена на продукта и на практика се поема от потребителя.
Основната идея е, че производителите, които пускат опаковки на пазара, трябва да поемат отговорност за тяхното събиране и рециклиране. За тази услуга те заплащат продуктова такса към оползотворяваща компания на отпадъци от опаковки (ОООО) и тъй като е част от разходите им, те я включват в цената на продукта, както правят и с останалите си производствени разходи. Така Анна плаща таксата без да я вижда като отделен разход в касовата си бележка.
Когато ние рециклираме, но другите не го правят
Страните от ЕС плащат национална вноска към бюджета на съюза по 0.80 евро за всеки килограм нерециклирана пластмаса, която се изгаря или депонира – т.нар. данък пластмаса. България, като страна с БВП под средното за ЕС, ползва намаление на ставката, но въпреки това общата сметка се равнява на над €40 млн. на година, като това перо се поема от държавния бюджет, тоест отново от нас като данъкоплатци. Този разход зависи от общото количество нерециклирана пластмаса. Това на пръв поглед може да звучи обезкуражаващо, но в крайна сметка се оказва, че този обем и съответно глобата за него ще намалеят, ако повече граждани повярват в системата и започнат да изхвърлят разделно.
Плащаме три пъти
Всички ние като общество плащаме цената за рециклируемите опаковки, за третиране или нетретиране, по три различни начина:
1. такса битови отпадъци – дължима за всяка опаковка, изхвърлена заедно със смесените битови отпадъци, вместо в контейнер за разделно събиране
2. продуктова такса – включена в цената на продуктите и я плащаме като потребители
3. глоба „пластмаса“ към ЕС – плащаме я като данъкоплатци от държавния бюджет
Повече информация за цената, която плащаме тук.
Допълнително Законът за управление на отпадъците (ЗУО) предвижда глоби за физически и юридически лица, които не спазват правилата за разделно събиране на отпадъците. Санкциите за физически лица варират от 300 до 1000 лв.
Къде всъщност отива бутилката?
След като Анна е заплатила за рециклирането, идва и отговорността. Ако тя не изхвърли опаковката разделно, таксата ще бъде платена, но рециклирането няма да се случи.
Но ако Анна реши да изхвърли бутилката разделно, то тогава има различни пътища, по които може да поеме бутилката ѝ или друга опаковка, в зависимост от цвета на контейнера, който Анна избере.
В България действат два модела – трицветен и двуцветен, които се използват от оползотворяващите организации на отпадъци от опаковки (ОООО). Това понякога води до объркване и подхранва мита, че „всичко отива на едно място“.
В трицветния модел хартията се събира отделно – в син контейнер. При двуцветния модел тя се смесва с пластмасата и метала в жълтия контейнер. Но защо е тази разлика?
Оползотворяващите организации са дружества (които не разпределят печалба) и имат различни подходи. Трицветният модел цели по-чисти материали – като отделя хартията, той намалява риска тя да бъде замърсена от течности и мазнини, което я прави трудна или невъзможна за рециклиране.
Двуцветният модел залага на простота – по-лесен е за използване от гражданите и изисква по-малко място в градската среда – на улиците и тротоарите. Тук разделянето на материалите се случва на по-късен етап, но пак е реално и работещо.
Двата модела са онагледени визуално в общия сайт на четирите оползотворяващи компании в България и на фигурата по-долу.
Отпадъкът не изчезва – той само сменя форма
Но нека се върнем при Анна – тя вече е изпила водата си и се чуди кой контейнер да избере. Решава да изхвърли бутилката в жълтата кофа за пластмаса, метал и хартия от двуцветния модел. В този момент бутилката ще се преобрази от боклук за Анна в ресурс за оползотворяващите компании и тепърва ще започне своя нов път.
Сметосъбиращият камион ще натовари бутилката заедно с другите отпадъци и ще ги пресова, за да успее да събере максимално количество с един курс. След това ще ги достави до площадка за предварително третиране, където бутилката на Анна ще бъде причислена към съответната сепарираща линия. В по-честия случай PET (полиетилентерефталат) бутилките минават през оптичен сортер, който ги отделя.
Възможно е различни материали – пластмаса, хартия и стъкло – да пристигнат на една и съща площадка. Там обаче те се разделят и поемат по различни линии за сортиране и обработка.
След това вече готовият ресурс се изпраща към преработвателни предприятия, където трябва да отговаря на определени изисквания за качество, за да може действително да бъде рециклиран.Важно е да се знае, че камионите за битов отпадък от сивите кофи работят с различна технология и не могат да обслужват цветните контейнери тип „Иглу“, защото нямат кран.
Как боклукът става ресурс (и как не успява)?
Връщаме се към бутилката на Анна, която вече е сепарирана, третирана, пресована, балирана и транспортирана до преработвателното предприятие.
Тук ще се случи самият процес по рециклиране – т.е. ще се създаде нов продукт от използвания материал.
Много често в съзнанието ни рециклирането е праволинейно и си представяме как от една пластмасова бутилка се произвежда нова такава, но това е случаят само при т. нар. затворен цикъл на рециклиране. В този процес старият и употребен продукт се превръща в същото нещо наново. Алуминиевите кенчета са пример за затворен цикъл на рециклиране, защото от едно кенче може да се направи ново такова. Същото важи и за стъклените бутилки и буркани.
От бутилка до гранулат: за рециклирането отвътре
Съдбата на бутилката за вода на Анна обаче ще бъде по-различна, защото PET материалът не притежава същите свойства като стъклото и не може да бъде рециклиран вечно. Обикновено пластмасата се рециклира само 2-3 пъти, тъй като при всяка обработка качеството на материала се влошава.
Рециклирането в 4 стъпки?
1. Сортиране – бутилките предварително се сортират по вид пластмаса и цвят.
2. Измиване и отделяне на капачките – бутилките се измиват и капачките се отрязват, понеже те са изработени от друг вид пластмаса – PVC.
3. Надробяване – измитият PET се шредира на люспи и се изсушава.
4. Гранулиране (не е задължителна) – готовите люспи се нарязват на идентични цилиндърчета и се получава ценен материал – гранулат.
Този гранулат може да бъде използван за различни цели – текстилни влакна (полиестер), тръби, технически изделия и др. В нашия хипотетичен случай бутилката на Анна ще се превърне в част от 25-те процента рециклиран PET, който по закон трябва да се прилага във всички нови PET бутилки.
Съгласно Директива (ЕС) 2019/904, която цели да насърчи кръговата употреба на пластмасите, PET бутилките трябва да съдържат най-малко 25% рециклирана пластмаса, като до 2030 г. този дял ще нарасне до най-малко 30%.
Бутилката се връща при нас
Този процес има пряко отношение към здравето ни. Като потребители е важно да осъзнаваме, че рециклираният полиетилентерефталат (rPET) се връща при нас под формата на нови продукти. Така напитките, които консумираме – вода, сок или други – влизат в контакт с този материал. Затова и Анна не бива да възприема изхвърлената бутилка просто като отпадък, който изчезва безследно.
Опасни отпадъци като лекарства, бои, лакове, живак съдържащи уреди, препарати и т.н. не трябва да попадат нито в цветните контейнери, нито в сивите за смесен отпадък. Представете си, че в жълтата кофа за пластмаса е изхвърлена кутия с блажна боя. Когато камионът събере отпадъка, ще го пресова, а кутията с боя ще залее всичко около нея. Повече информация за опасните отпадъци тук.
И затова в рециклиращия процес гранулите се измиват обилно и се изсушават, но ако бутилката на Анна е била в контакт с опасни отпадъци, тя не би искала да се връща отново към нея под формата на рециклиран PET. Именно затова и гранулатът минава през строг контрол и се изследва на лабораторно ниво преди да бъде вложен в нова бутилка.
Къде се чупи системата и защо хората спират да вярват?
Информиране на гражданите
Проблемът не е, че няма система. Проблемът е, че не ѝ вярваме. На първо място стои ниското ниво на информираност. Фактът, че митът „няма смисъл – всичко отива на едно място“ продължава да се повтаря, показва, че комуникацията по темата все още не стига до хората.
Вие на колко въздействащи комуникационни кампании сте попадали в публичното пространство? Такива, които ясно да показват защо, как и къде да рециклираме. Държавата, общините и оползотворяващите организации следва да положат повече усилия в тази насока.
Достъпност на цветните кофи
По данни на Столична община над половината отпадъци от сивите кофи могат да бъдат рециклирани – това се равнява на ~200 000 тона годишно. На фона на този мащаб и без да правим директна аритметика, защото има и други условности – си струва да си припомним цената, която плащаме за нерециклираната пластмаса чрез т.нар. „данък пластмаса“.
Блокирано увеличаване броя на цветните контейнери
Решението на общината да увеличи тройно броя на цветните контейнери беше стопирано от Върховния административен съд (ВАС) и то по жалба на самите оползотворяващи организации. Така съда отмени новите изисквания към тях, гласувани през 2024 г.
В същото време, сивите контейнери са изкушаващо близо до гражданите в съотношение 25:1 спрямо цветните.
Когато системата работи, хората участват
В София резултатите не закъсняха след една акция: МаГаТа фест през 2025 г., в различни райони на столицата. Целта й беше да помогне на гражданите да предадат на едно място ненужните си вещи от мазета, гаражи и тавани. Близо 38 тона отпадъци бяха събрани от домакинствата в рамките на 7 издания на феста.
Също, пилотната инициатива на Столична община за предаване на лекарства с изтекъл срок в партньорство с една от големите аптеки в града показа сериозни резултати – 1 тон лекарства бяха събрани за по-малко от месец.
Тези примери показват, че хората имат желание и воля да откликват, както и да участват активно в процеса по управление на отпадъците.
Рециклирането не започва от кофата, а в отношението ни. Дали обаче ще успеем като общество да загърбим митовете и да надградим амбициите си на национално ниво в кръговата икономика? Крайно време е.
Рециклирането в България не е мит – системата съществува и работи. Но не функционира еднакво добре навсякъде и често губи доверието на хората. Факт е обаче, че ние плащаме за нея – като потребители, като граждани и като данъкоплатци. Дали ще има резултат, зависи и от това как я използваме.
Проблемът не е само в системата, а в разминаването между това как функционира и как я възприемаме. Решението започва от нещо просто – какво правим с отпадъка си.
Автор: Стойчо Наков / Климатека
Стойчо Наков е експерт по устойчиво развитие в банковия сектор и посланик на Европейския климатичен пакт. От 2018 г. активно развива и прилага практики за нулеви отпадъци както в корпоративна среда, така и в предприемачески инициативи. Има опит в ръководенето на екипи и оптимизацията на процеси в сектора на аутсорсинг на бизнес процеси (BPO). Завършил е Европеистика в Югозападния Университет в Благоевград.
