На 44 съм, все още играя на игри и честно казано, не ми пука какво мислят другите
Това лято, докато бях на гости на моя приятел в Търговище, брат му се прибра от работа и ме завари да се излежавам на дивана в хола и да си играя на Xenoblade Chronicles 3 на добрия стар Switch. Не реагира по никакъв начин, но впоследствие разбрах, че му е направило лошо впечатление. „Ама той още ли играе на игри?“ и „Хъх, това е загуба на време“ са били само част от коментарите му.
Да, на 44 съм и все още играя на игри.
Не, не мисля, че е загуба на време.
И сега ще ви разкажа защо.
Изтръгват ме от реалността
Всеки, който ме познава, знае, че не съм най-големият фен на действителността. А и напоследък кой може да ме вини за това? Само пуснете за миг новините и ще ви се прииска да се преселите на друга планета, а може би дори и в друга Слънчева система. Понякога човек има нуждата просто да се откъсне от всичко това. Поне за миг.
Някои хора постигат това чрез книги, други - с филми. Трети плетат, четвърти катерят върхове и т.н. А аз? Аз играя на игри.
Дори половин час на вечер в любимата ми игра ми позволява да забравя в какъв ужасен свят живеем днес.
Мога да отскоча до фермата си в Stardew Valley и да си засея няколко репички, да вляза в World of WarCraft Forever и да направя 2-3 куеста в идиличната гора Елвин. Или просто да се разходя из необятния свят на Crimson Desert без каквато и да било конкретна цел и да се насладя на невероятните гледки. И готово - вече не мисля, че до няколко години ИИ вероятно ще ни остави без работа.
Помагат ми да преодолявам скръбта
Последните години не бяха особено леки за мен. Смъртта присъстваше в живота ми почти под всякакви форми.
Тук игрите, и по-специално Clair Obscure и Spiritfarer, отново се оказаха онзи добър приятел, който успя да ми помогне да продължа напред.
Clair Obscure е шедьовър на много нива.
Clair Obscure ми показа, че не трябва да живея в миналото, че не бива да позволявам скръбта да ме дави месеци наред и да ме кара да се опитвам да върна нещата постарому, а да събера сили и да продължа напред, колкото и болезнено да е това за мен.
Spiritfarer пък ме научи на нещо още по-ценно - да се радвам на всеки миг, който съм прекарвал и продължавам да прекарвам с близките около себе си, да не забравям да им благодаря за нещата, които правят за мен всеки ден, и чисто и просто - да бъда до тях, когато е необходимо. Защото животът е кратък и изведнъж това, което си приемал за даденост, може да ти бъде отнето с щракване на пръстите.
Помагат ми да уча
Още като малък научих английския благодарение на игрите. Толкова много ми се искаше да разбера какво се случва в историята на някоя игра, че хващах тухлата Габеров, която вероятно всеки самоуважаващ се ученик от 90-те притежава все още в някой килер, и търсех думички, навързвах изречения… И така, докато изведнъж нещо не щракна и вече започнах да разбирам всичко.
Днес е ред на немския. На 44 съм и мързелът понякога е по-силен от мен, но не съм се отказал. Пускам си Stardew Valley на немски и репичката набързо става das Radieschen. Няма да лъжа, трудно е, изисква в пъти по-голяма концентрация и годините определено не помагат. Но пък знам, че работи.
Свързват ме с приятелите ми
Днес повечето ми приятели са оженени и с деца. С други думи - и да дишат, няма време. Аз деца нямам, но това съвсем не означава, че разполагам с неограничено свободно време.
Понякога обаче с моите най-близки приятели успяваме да се засечем в света на World of WarCraft Forever. Аз - все още мижитурен паладин ниво 11-то, странстващ из улиците на Стормуинд и напредващ със скоростта на костенурка. Те - уорлоци, войни, ловци… Всеки един от нас, изживяващ своята фантазия в популярния свят на Blizzard. Докато чакаме поредния елитен моб да се появи отново, за да го претрепем, успяваме да си поговорим. Всеки разказва какво се случва в живота му и накрая, живот и здраве, си обещаваме, че идния уикенд най-после ще отделим повече време, за да разгледаме новите дънджъни. Знаем, че шансът е малък, но не се отказваме!
Стереотипите, свързани с гейминга, не са два и три. Но защо, питам аз, някой, който седи пред телевизора или скролва с часове на телефона си, се приема за нещо нормално, а възрастен човек, който прекарва същото това време във видеоигра, понякога трябва да се оправдава?
Не, сериозно - искам някой да ми отговори.
Вълнува ме и още един въпрос - защо въобще трябва да се отказваме от нещата, които са ни радвали като деца, просто защото сме пораснали? Аз играя игри на 44, но съм сигурен, че много други хора като мен продължават да разлистват комикси и на стари години, сглобяват конструкторите LEGO, които са се престорили, че купуват за децата си, а трети не спират да четат фантастични и фентъзи романи (впрочем последното и аз го правя до ден днешен).
В края на краищата всеки сам избира своето бягство от реалността. Моето са видеоигрите и честно казано, не ми пука кой какво мисли за това. И ако утре ме заварите на дивана със Switch в ръка, не бързайте да заключавате, че си губя времето. Може би точно в този момент спасявам света, опитвам се да запомня как е „ферма“ на немски или просто искам да засадя няколко Radieschen в градината си.
Автор: Владимир Тодоров













