Ако това се случва с вашите деца и е ежедневие за вас, то следващите редове са за вас. 

НЕ на обувките. НЕ на палтото. НЕ на вечерята. НЕ на домашните. Не на къпането. НЕ на лягането. Десет отказа още преди закуска и всеки един от тях ви изглежда като предизвикателство към вас. Почти е невъзможно да се справите с вечно тръшкащото се дете, което отказва да прави каквото и да е от задълженията си.

Затова ставате по-строги. Повишавате тон, заплашвате, викате. И това работи — за около минута. След това идва следващото „не“, още по-силно. Повечето натиск ви печели подчинение, но на каква цена?

Отказът не е заради обувките, палтото, вечерята, домашните, къпането, лягането. То е за това кой решава. Дете, което чувства, че не контролира ситуацията, ще се бори с вас за всичко и колкото може. Отказът е единствената власт, която успява да намери.

Когато целият контрол е у вас, нищо от това на малчуганите не им изглежда безопасно — те не могат да предвидят какво ще се случи след това, затова не могат да ви се доверят да решавате вие. В този смисъл думата НЕ е единственият контрол, който им е останал. Върнете им част от него и същото това дете ще се почувства в безопасност в рамките на поставената граница, ще ви се довери достатъчно, за да ви позволи да водите в останалото, а казването на ДА ще става по-лесно и няма да се бунтува срещу него.

Така че пробвайте така. Вместо да нареждате: „Обличай си палтото. Веднага“, опитайте с: „Първо палтото или първо обувките? Ти избираш.“ Вместо „Лягай си. Няма да повтарям“, опитайте с: „Лягаме след пет минути. Две книжки или една ще четем?“

Ще останете изненадани.

Дете, което има известен контрол, спира да се бори за целия контрол.