Между 17 януари и 5 февруари 1947 г. Юкон, в северозападната част на Канада, е обхванат от изключително сурова студена вълна. На 3 февруари температурата пада до рекордните -64 °C.
Най-ниската стойност е измерена от метеорологичния наблюдател Гордън Тул на малкото летище край Снаг. Термометърът, с който разполагал, не можел да отчита температури под -62,2 °C, затова му се наложило сам да добави още едно деление. Студът бил толкова силен, че химикалките отказвали да пишат и Тул издраскал показанието върху термометъра с помощта на пергел.
При подобни температури човешкият дъх се превръщал във фин бял прах, който се разнасял във въздуха с лек звънтящ звук. Колкото и приказно да звучи това, престоят навън за повече от няколко минути можел да причини измръзване на откритите части на тялото, а опасността от хипотермия била напълно реална.
Звуци, които се носели на километри
Сред най-необичайните явления, забелязани от жителите на Снаг, било странното поведение на звука. Докато измервал температурата на летището, Тул едва виждал на няколко метра пред себе си заради гъстата ледена мъгла. В същото време обаче чувал кучешкия лай от селището, отдалечено на повече от 6 километра. Пукането на леда по река Уайт, намираща се на около 1,6 километра, отеквало толкова силно, че напомняло на изстрели.
Каква е причината за необичайния звуков ефект?
Звукът не се разпространява по един и същ начин при различни температури. В студен въздух той се движи по-бавно, но при определени условия може да измине значително по-голямо разстояние, особено близо до земната повърхност.
Когато въздухът до земята е по-студен, а над него се разполага по-топъл слой, звуковите вълни се пречупват и се насочват обратно надолу. Така звукът остава „уловен“ между земята и топлия въздушен слой и се разпространява много по-надалеч, отколкото при обичайни температурни условия.
„Една температурна инверсия накарала звуковите вълни да се огъват обратно към земята, вместо да се разсейват нагоре“, обяснява старшият климатолог на канадската служба Environment Canada Дейвид Филипс пред National Post. „Хората на летището можели съвсем ясно да чуват кучетата в селището и разговорите на местните жители, сякаш били наблизо, а не на 5 километра [3 мили] разстояние.“
Следи от човешки дъх оставали във въздуха
Усещането било още по-смущаващо заради гъстата ледена мъгла, която обгръщала хората и силно ограничавала видимостта им. Докато разговорите се чували от километри, облаците от замръзнал човешки дъх оставали неподвижни във въздуха в продължение на няколко минути.
„Беше необикновено да наблюдаваш как следа от пара, дълга няколкостотин ярда, те преследва, докато се движиш навън“, разказва Тул, цитиран от сайта Canada’s History.
„Нямаше опасност човек да се изгуби. Докато някой от наблюдателите вървеше по пистата, всяко негово издишване оставаше зад него на височината на главата като малко, неподвижно облаче. Тези късчета мъгла от човешки дъх се задържаха в спокойния въздух в продължение на три-четири минути, преди постепенно да изчезнат. Един от наблюдателите дори открил, че следата му все още очертава изминатия път, когато 15 минути по-късно се върнал по същия маршрут.“
А дори някой действително да се бил изгубил, щяло да е достатъчно само да прошепне. При тези необичайни условия гласът му вероятно би бил чут от спасителен екип, намиращ се на няколко километра по-надолу по пътя.
Източник: IFLScience; превод и редакция: Владимир Тодоров
