"Градината на боговете" - един разказ на Саймън Блейк

1.

   Ноемврийската мъгла е толкова дълбока, че скрива малкия измръзнал град. Не виждам хаоса от остъклени и зазидани тераси, плесен и санирани парчета. Пейзажът от груба геометрия и мръсотия е милостиво скрит зад бялата стена.  Студените воали са прогонили и проскубаните улични помияри, които обикновено се навъртат до миризливите кофи за боклук. Докато минавам покрай един от металните контейнери, внимавам да не стъпя в композиция от найлонови торбички и изпражнения в пестеливите нюанси на жълти и кафяво. В ума ми изникват думите на Магдалена. Думите, които изрече преди толкова години, но никога няма да забравя:

„Всеки, който има малко мозък отдавна е напуснал тоя град. Останали са само безполезните боклуци.”

Магдалена беше реалистът, а аз - безнадеждният мечтател. Трябваше да я послушам, да я последвам когато си отиде. Сега е твърде късно. Може би съм се превърнал в част от бетонната картина. Сивотата на пейзажа се е просмукала в душата ми като отрова.  Минавам покрай бетонен стълб, украсен от черно-бели некролози. От там ме гледат мрачни физиономии. На онези, които са напуснали града по последния възможен начин.  Докато се чудя кога и моят портрет ще се окаже там и дали на някой ще му пука, от студената пелена изникват силуети. Облечени са в овехтели стари якета и раздърпани палта, нахлупили са тъмни шалове и шапки. Някои са прегърбени, други куцат, мнозина дърпат скърцащи колички за покупки. Запътили са се към храма на живота. Хипермаркетът с цветните витрини и жизнерадостни реклами. Където има изобилие от стока, опакована в най-красиви и луксозни опаковки. Кухата надежда,  която струи от магазина е поредната илюзия. Творение на изчадията от картините.

„Това място е обречено – обичаше да казва на Магдалена. – Град на некролози и на старци.”

Силуетите изникват от мъглата и изчезват. Все едно моята близост ги кара да добиват плътност. Когато се отдалечат сякаш се стопяват. Приличат ми на нереални привидения, родени от мизерния декор. Може би и аз съм само сянка като тях. Част от реквизита. Нещо като контейнерите за отпадъци и кучешките изпражнения. Незначителен като обречените хора със скърцащи колички. Щом кретащите старци се отдалечат, лицата им остават запечатани в ума ми. Изморени, тъжни, с онзи празен поглед, в който се чете пълно поражение. Превърнали са се в гротескни отражения. В подигравка на това, което някога са били. Физиономиите им напомнят на портретите, които нарисувах. Изображенията, които се превърнаха в мъчение. Шептящите картини, които не ми дават мир насън или наяве.  Източникът на поредица от ужасяващи кошмари. Генезиса на всички видими и невидими страдания.

„Скоро всичко ще приключи – уверявам се на ум. – Още малко и ще се освободя от демоничните изчадия. Само още малко…”

Стискам тубата с бензина, която все повече тежи. Дланта ми е скована от студа. Почти не я усещам. Свивам в тясна крива уличка и се озовавам до претрупания двор. Отключвам машинално старата ръждясала врата и се озовавам сред планина от вехтории. Пружини от легло, бойлери и стари печки, хладилник, заключен с катинар. Стари гуми, пластмасови легени и бидони. Дори смачканата каросерия на разбит автомобил. Все боклуци, от които не съм способен да се отърва. Зад тях стърчи малка двуетажна сграда. Част от покрива е деформиран. Изгнилите дървените ребра не са устояли на товара. Няколко керемиди са изпопадали и стоят строшени пред входната врата. Готвех се да го оправям, но плановете ми се промениха. Нищо не е същото откакто започнах да ги чувам. Онези, които стоят зад всичко. Които пият жадно от болката на гаснещия град.

Открехвам старата дървена врата и прекрачвам в ателието, което заема първия етаж. Миризмата на плесен и на терпентин ме задушава. Чувствам се като на тръни. Това е мястото, което беше моят храм. Единственото, което ме караше да се усмихвам. Сега пристъпвам вътре все едно съм проникнал в леговището на ужасен звяр. Някой е превзел двореца ми. Вселил се е в платната и боите.

Едва намирам място къде да стъпя. Навсякъде са разпилени четки, тубички с боя, картони, папки и парцали. Хаосът никога не ми е пречил. Но бегло осъзнавам, че нещата са излезли извън контрол. Не съм виновен аз. Демоните са причината за всичко. Онези, които  надничат от моите картини. Портретите на злото, закачени по стените с изронена мазилка. Покрити са с изцапани чаршафи, защото не мога да ги гледам. Отначало това помагаше. Караше ги да замлъкнат. Но вече не. Гласът им се носи като песен от проклятия. Викат ме дори, когато съм далеч. Искат да рисувам още. Да изобразявам отново и отново извратения им свят.

Когато дърпам жалките покривала, умът ми с изпълва от смеха на грозните създания. Мазен и противен, също като тях. В дванайсетте портрета са използвани само монохромни цветове – черно, бяло и нюансите на сивото. Всеки един показва подобие на човешко същество. Но лицата са белязани от старост и гротескни деформации. Асиметрични, изкривени, плашещи и грозни. Някои имат допълнителни очи или уши, при други устата и носа липсват, все едно са закърнели. Понякога беззъбите усти са полуотворени в подобие на криви отблъскващи усмивки. Кожата е сбръчкана, почти винаги покрита с множество петна и струпеи. На един от портретите тя е почерняла и опъната като на мумия от древна гробница.

А зад грозните създания наднича адския им дом. Експресивни сиви линии маркират множество от клони. Те са извити и покрити с дълги тръни. Блестят като сребро. Създанията се намират сред градина, в която властва вечна нощ. Знам, че тези уродливи същества се хранят с болка и страдания. И само аз мога да ги видя. Само аз мога да ги спра. Те не са просто маски на платното. Те са истински. По-истински от всичко друго, която мога да си спомня, по плътни от света около тях. Приличат на менхири сред поле от глупава илюзия.

Разчиствам пода, а след това се заемам със зловещите портрети. Докато свалям картините, изпитвам неописуема погнуса. Допирът до тях е болезнено противен.

 „Какво правиш? – гласът им скърца като ехо от отвъдното.”

Слагам портретите на пода, с лице нагоре, за да им покажа, че не се страхувам вече. Отварям тубата с бензин и започвам да поливам. Хладнокръвно игнорирам противните им думи.

„Няма да посмееш! Само се опитай и ще стане стократно по-ужасно! Ще видиш ада!”

Те продължават да бърборят, но отказвам да ги слушам. Само се усмихвам и запалвам клечка от кибрит. А след това я хвърлям върху купчината от демонична живопис. Пламъкът избухва като цвете от искряща светлина. По-голям и силен, отколкото очаквах. И виковете на извратените изчадия стават оглушителни и истерични. Изпълват целия ми ум и заплашват да го пръснат на парчета. Но аз продължавам да ги гледам – да гледам как умират. Въпреки задушаващия дим и ослепителния пламък, въпреки болката в ума ми,  започвам да се смея. Смея се, докато пожарът избухва още по-свирепо. Алените пипала плъзват навсякъде из интериора. Пламъците се надигат нагоре и нагоре, а после се изливат като вълна на адски океан. Преди да се разтворя в мрака, смехът и болката се сливат. Образуват амалгама от радост и безумие…

2.

Имам чувството, че вися сред равнина от мрак. Простира се навред, в безкрай от тишина. Безплътният ми ум пропада в пропаст от тревоги.

„Мъртъв ли съм? Това ли е смъртта?”

Докато се рея като призрак в нищото, мракът се разкъсва. Тъмнината е прорязана от вертикални сиви линии. Първо ми изглеждат като единичното докосване на четка. Плоски и еднообразни. Но постепенно стават все по-плътни. Линиите се видоизменят, разклоняват се в безброй извити клони. Формите започват да на приличат на дървета. Огромните им стволове стават триизмерни и лъщят все едно са направени от сребърна материя. Тя отразява червени и сини светлини, а тишината се пропуква от оглушителни сирени. След това в ума ми се излива поредица от сцени.  Виждам бели стаи, а в тях силуети с маски на лицата. Ту гледам отстрани, ту се озовавам в операционни зали, а над мен надвисват лекари с демонични физиономии. Постепенно водовъртежът от картини се стопява и ме изхвърля сред брега на сив сумрак. Усещам, че лежа. Усещам тялото си, тежко и неподвижно като канара. Усещам парещата болка да се разлива по кожата ми като разтопен метал. Дори не мога да извикам.

Опитвам да поема контрола над скованото си тяло. То е като машина, която не е работила отдавна. Едва успявам да размърдам слепените клепачи и да ги повдигна. Минава време преди да свикна с ярката светлината, която ме обгръща. От белотата постепенно се разкриват контурите на интериора. Намирам се в малка бяла стая. До леглото ми стои стол и малък шкаф, медицинска стойка за разтвори и кислороден апарат. Светлината идва отляво през малък правоъгълен прозорец, а под него има чугунен радиатор с леко ръждясали тръби.

Повдигам трепереща ръка и раздвижвам пръсти. А след това посягам към лицето си, което е покрито от превръзка. Бинтовете покриват дори и скалпа. Има дупки само за очите, устата и носа. Усещам кожата си подута и болезнена. Чак сега в ума се влива ехото на  спомените. Ателието в пламъци.  Пожарът и крещящите портрети.

„Как съм се спасил? Кой ме е измъкнал?”

– Хей! – опитвам да извикам, но това, което излиза прилича повече на дрезгав шепот, отколкото на нещо друго. Гърлото ми е пресъхнало. Всяко движение ме кара да чувствам битовете по изгорялата си кожа. Опитвам отново с малко повече усилия:

– Има ли някой тук?

Минават няколко секунди, но не чувам стъпки или гласове. Никой не отваря бялата врата. Затова опитвам да стана от леглото. Ставите ми едва се свиват, приличат на ръждясали панти на врата. Сърцето ми започва да бие като лудо, все едно най-нищожното усилие ми коства най-страховитите усилия. След няколко минути тромави движения, успявам да отметна завивката и да стъпя на лъскавия под. Мозайката прилича на поле за шах – с големи квадрати в черно и бяло.

Изправям се и съм принуден да се хвана за рамката на леглото. Вие ми се свят и се налага да почакам докато реалността благоволи да остане неподвижна. Правя няколко плахи крачки из малката си стая. Болничната роба виси от мен като на военнопленник от Втората световна. Струва ми се, че съм се стопил наполовина.

„Какво е станало с мен? Колко време е минало?”

Отивам до прозореца и се подпирам на металния радиатор. Поглеждам навън и  осъзнавам, че там е монтирана решетка. Тя е съставена от тънки вертикални железа, боядисани в мъртвешки сиво. Намирам се на втория или третия етаж. Накъдето и да погледна виждам само рехава мъгла да се стели над есенни дървета. Не мога да се ориентирам по пейзажа. Не знам къде се намирам, нито каква е тази сграда. Със сигурност не е старата болница в града.

„Къде по дяволите съм аз? Какво е това място?”

С по-уверена походка се отдалечавам от прозореца и стигам до вратата. Дори преди да докосна бравата сякаш знам, че тя ще е заключена. Многократно я натискам, в объркано безсилие. Накрая започвам да тропам по вратата.

– Хей, има ли някой тук?

След няколко минути, изпълнени с удари и викове съм на ръба на  жалките си сили. Светът отново започва да се върти, а сърцето е готово да изскочи от гърдите. Принуден съм да се завърна обратно в леглото, преди безславно да се срина. Но изглежда, че усилията ми все пак имат някакъв ефект. Не след дълго чувам как врата се отключва, а после тихо се отваря.

3.

 Жената, която влиза е облечена в лекарска манта. Бялата материя контрастира на гарваново-черната коса, която е прибрана на опашка. Кожата на изящното лицето изглежда нереално бледа и лъщи неестествено сред сумрака на малката ми стая. Зелените ѝ очи ме гледат иззад очила с плътни черни рамки, а ѝ устните загатват за усмивка. Изглежда прекалено млада за да е лекар.

– Здравейте – каза тя. Сега забелязвам, че държи черна папка в едната си ръка. Педантично я оставя на малкия шкаф, придърпва стола близо до леглото и се намества удобно.  Представя се като главен лекар в регионалния психиатричен институт. Само на 60 км от родния ми град. Споменава всички свои титли, но настоява да използвам само малкото ѝ име – Ана.

Само няколко думи са достатъчни, за да  осъзная, че тя ми прилича някого. Цветът на косата и очите е различен, но има нещо в пропорциите на лицето. Бих го игнорирал, ако не беше и приликата в интонация на гласа. Това едновременно ме изненадва и обърква. Тя е като отражение на Магдалена. Сънувам ли или умът ми си играе с мен? Може би всичко е  следствие от травмите и стреса. Докато потъвам във все по-объркано съмнение, тя продължава да говори – споменава за травми и изгаряния, както и за посттравматична амнезия. Чак сега до изтерзания ми ум достига значението на първите ѝ думи.

– Защо съм тук? – прекъсвам Ана. – Какво правя в психиатрична болница?

 Вместо да отговори на въпроса ми тя придърпва стола си по-близо до мен.

– Първо ми кажете какво помните последно – настоява тя.

– Пламъците в ателието. Горящите картини. Но след това всичко е като в мъгла. Пострадал ли е някой освен ме?

Моля се на Бог да не съм причинил някаква трагедия. Ами ако пожарът се е разпространил? Ако има загинали хора? Тия мисли отварят непоносима бездна от тревоги.

– Никой друг не е пострадал – успокоява ме Ана. – Има само материални щети. От къщата не е останало много. Нито от картините.

Поемам дъх на блажено облекчение.

„Поне това съм свършил както трябва. Демоните са унищожени.”

– Тук сте за ваша безопасност – продължава Ана. – Тук помагаме на хора с вашите проблеми. Трябва да сме сигурни, че не представлявате опасност, преди да ви изпишем. Бяхте транспортиран тук съвсем скоро. Има съмнения, че Вие сте причинили пожара.

Последните ѝ думи ме карат ума ми да замръзне в паника. „Как по дяволите са разбрали за това? Дали си мислят, че съм болен? Как ще се измъкна от тая каша?” Знам само, че не мога да ѝ кажа истината. Никога няма да ми повярва.

– Не съм подпалвал нищо – казвам. – Искам да си тръгна оттук. Мястото ми не тук! Станала е някаква грешка!

След това се опитвам да изправя от леглото, но Ана слага ръка на рамото ми и ме моли да не го правя.

– Има време да се възстановите – казва тя. – Но трябва да говорим за пожара. Има редица обстоятелства, които подсказват, че Вие сте подпалили ателието…

– Какви обстоятелства?

– Съседите Ви са видели да влизате в ателието с туба за бензин. Има и оплаквания за  среднощни викове в ателието отпреди седмици.  Чули са Ви да говорите за чудовища в картините. Заканвали сте се, че ще ги унищожите.  Това помните ли?

– Пълни глупости – изсумтявам недоволно. – Бензинът се използва за почистване на боя. За това го взех. А що се отнася за съседите – с тях не се разбираме въобще. Биха казали всичко, за да ме злепоставят. Старата клюкарка от къщата през улицата е обсебена от мен и все ме наблюдава. Ако има някой ненормален това е тя, а не аз.

Ана ме гледа изпитателно. Все едно погледът ѝ ме пронизва. Тя не ми вярва. Не вярва и на дума. Докато ме изучава като обект, навън започва да вали. Дъждът ромоли тихо по стъклото. Капките преминават през решетката на кафеза, в който съм затворен.

– Може би това ще Ви помогне да си спомните.

 Тя отваря черната папката и вади няколко снимки.

– Всичко в сградата беше унищожено, но в двора са намерили изоставен хладилник. Вътре е имало рисунки.

В безмълвен ступор гледам как тя разлиства снимките. Вдига ги пред очите ми. На фотографиите се виждат бели листи с изрисувани страшни силуети. Прокълнатите рисунки! Бях забравил за тях. Скиците, които сътворих като проекти за ужасните картини. Бях ги набутал в стария хладилник. Но ето, че демоните отново ме намериха. Изкривени им физиономии все едно ми се надсмиват. Отдръпвам от тях като от огън. Болезнено е дори да ги гледам. Страхувам се, че ще чуя отново шепота на изродите.

– Върнете ги в папката! Веднага!

Тонът ми е леден и заповеднически. Нелеп, като се има предвид на какво приличам и къде се намирам. Ана ме гледа с любопитство. Най-вероятно ми поставя диагнози в ума си. Но тя греши. Аз съм напълно здрав, а тя не подозира за опасността. Няма представа какво държи. Наивна глупачка.

– Защо? – учудено ме пита тя. – Това ли са чудовищата, от които се страхуваш?

Аз не отговарям. Дори да ѝ кажа истината, никога няма да ми повярва. Дишам учестено и започвам да треперя. Не знам  дали от гняв или от страх, или от двете.

– Добре, добре, прибирам ги – казва Ана. – Но искам да ми кажеш защо се страхуваш от своите творения.

– Те не са мои творения! – казвам ядосано, после продължавам по-спокойно. – Може и да са, но скиците нямат нищо общо с пожара. Абсолютно нищо. Той беше инцидент.

Ана ме гледа с недоверие. Но виждам и нещо друго в тези зелени очи. Загриженост. Може би дори съжаление, което е още по-непоносимо.

– Аз съм тук за да ти помогна – казва тя. – Но за да го сторя, трябва да ми се довериш. Кажи ми откога започна да чуваш гласовете? Те ли ти казаха да подпалиш ателието?

Гласът ѝ е тих и спокоен.  Тя прилича толкова много на нея. Всяка нейна дума срива стените, които съм издигнал.

– Можеш да ми кажеш – продължава тя. – Помогни ми да разбера и заедно ще преодолеем всичко.

Думите започват да излизат от устата ми, сякаш имат своя воля. Сякаш  са били заключени и сега искат да избягат от затвора, в който ги държа.

– В рисунките има нещо – казвам без да смея да погледна Ана в очите. – Нещо зло. Знам, че е истинско. Истинско е като тази стая. По-истинско дори...

Почти веднага след като изричам тия думи, ме изпълва дълбоко съжаление.

„Глупак! Не ѝ се доверявай! Тя няма никога да ти повярва.”

Ана мълчи. След това ме удостоява с топла усмивка.

– Мисля, че за днес успяхме да напреднем много – казва тя, докато намества очилата си. – Но това е само началото. В следващите дни ще говорим много повече. Ще преодолеем всичко заедно. Обещавам.

Ана се изправя, пъхнала папката под мишница и се запътва към вратата. Когато я отваря там я чака мъж, облечен в светлозелено. Санитарът е висок и ме гледа с каменна физиономия.

– Скиците… – промълвявам. – Трябва да ги унищожите.

– Не се тревожи – успокоява ме Ана. – Всичко ще бъде наред. Това са само рисунки. Нищо друго. Не могат да наранят никого.

– Изгорете ги! – повишавам тон. – Изгорете всичко, което сте намерили! Чухте ли ме!

Мъжът в зелена униформа се приближава. Държи спринцовка в ръката си. Преди да реагирам усещам как иглата се забива във врата ми. А след това тревогите изчезват. Угасват в блажено безсъзнание.

4.

Не знам колко дни са минали от първата ми среща с Ана. Имам странното усещане, че времето тече различно в института. Че минават седмици, а датата е все една и съща. Струва ми се, че винаги е краят на ноември. И винаги навън се стели рехава мъгла, която леко се стопява по кървавия здрач.  Раните по изгорялата ми кожа отказват да зарастват. Бинтовете винаги са с мен. Както и постоянната умора. Може би медикаментите, които взимам имат нещо общо. Многобройните капсули с ярки цветове.

„Трябва да ги пиеш – обясни ми Ана – Трябва да ги взимаш всеки ден. Така ще се оправиш. Ще се излекуваш.”

Тя идва всеки ден. Търсим корените на проблемите и стратегиите срещу тях.  Задава ми въпроси за живота ми и какво съм преживял. Интересува се от всичко. Пита ме какво е да си художник и да можеш да твориш. За идеите, изложбите и малкото ми купувачи. За живота ми преди виденията. За детството. За приятелите. И за Магдалена. Приликата им продължава да ме удивява. Има моменти, когато мога да се закълна, че има нещо нереално близко между двете. Толкова детайли изглеждат идентични – не  само жестове и интонацията, но и в усмивката или специфичния ѝ смях. Може би просто я идеализирам. Може би приликата е илюзия, сътворена от умът ми, който търси светлина в мрачната реалност.

Заради нашата терапия се чувствам много по-добре. Почти не мисля за демоничните портрети, за скиците или старите кошмари. Те избледняват като стара снимка. Понякога Ана ми задава и странни и неочаквани въпроси. Пита ме за името ми и дали си спомням кой съм. Случва се и да ми показва фотографии на хора, които не познавам. Интересува се дали не помня някого от тях. Но аз никога не мога да ги разпозная. Най-странното е, че понякога хората на снимките са облечени в необичайни дрехи, като от отминали епохи. Често яздят коне, а зад тях се виждат селища като от преди векове.

„Наистина ли? – пита Ана всеки път. – Никого ли не познаваш?”

А аз клатя отрицателно глава.

„Никога не съм ги виждал. Кои са?”

Но Ана никога не отговаря на моите въпроси. Само пита отново и отново. Струва ми се, че съм пристрастен към нейното присъствие, както алкохолик към течния си опиат. Чакам визитите ѝ с нетърпение. Готов съм да ѝ разкажа най-съкровените мечти, страхове или желания. Каквото пожелае. Тъжно ми е когато се разделяме. Дори малко се страхувам, че когато ме изпишат няма да я виждам.

В един от дните Ана ми предлага да опитам нещо ново. Тя смята, че е време да общувам с другите пациенти. Не съм особено въодушевен от тая неочаквана идея, но в крайна сметка тя винаги е права.  Може би наистина е време да обърна гръб на самотата.

5.

На следващата сутрин санитарите ме водят до голяма стая в дъното на коридора, точно до стълбището на втория етаж. Представлява голяма правоъгълна зала с висок таван. Интериорът е изпълнен с квадратни маси и столове. Дузина от другите пациенти стоят свити и кротки, насядали на малки групички. Играят на табла или шах. Някои четат или говорят тихо.  Избягват да ме гледат. Изглежда се страхуват от вида ми.  Може би бинтовете по лицето ми ги плашат.

Изключение прави възрастна жена, която ми се усмихва, все едно, че ме познава. Късата и червена коса стърчи във всички посоки, а очите и са скрити зад дебели лещи на очила с кръгли рамки. Тя ме вика с енергичен жест да седна до нея. Решавам да приема поканата и се настанявам на маса до прозореца. Жената ми казва, че ѝ викат Жулиета без да уточнява дали това е истинското ѝ име. След това започва да ми разказва някаква странна история за горящ замък и ме пита дали не съм един от ранените. Преди да ѝ отговоря към нас се присъединява висок гологлав мъж с гъста черна брада. Той сяда на масата и слага на нея листи и моливи. Без да се представя започва да ми показва какво е нарисувал – многобройни кръстове във всевъзможни размери. Някои са големи колкото човешка длан, други са много по-дребни, едва се различава характерната им форма. Всички изглеждат груби и разкривени, като нарисувани от дете.

– Много са хубави – казвам, докато разглеждам рисунките.

Гласът ми е спокоен, но пулсът ми е ускорен и аз се чувствам странно сред множеството. Не съм свикнал да общувам приятелски с хора, които виждам за първи път. Изпитвам силен копнеж да се върна в стаята си.

– Това е свети Йоан – казва ми Жулиета и посочва с поглед брадатия мъж. – Светията му викат. Обича да убива демони. Утрепал е двама и затова е тука. Кажи му, Йоане!

 Светията не казва нищо, само клати глава съзаклятнически и се подсмихва, все едно аз и той знаем нещо, за което други не подозират. Той бута празен бял лист към мен, а след това ми подава един от моливите.

– Искаш ли да ти нарисувам нещо ли?

Йоан само кимва. Аз му надрасквам набързо един кръст, дори го правя триизмерен с линии, които имитират текстурата на дървесина. Щом Йоан го вижда започва да се киска. След това ми дава още листи. Подканя ме с ръка и гледа с нетърпение бялата повърхност. Иска да види какво още мога да изобразя. Надрасквам още няколко кръста. Имам чувството, че рисувам за първи път от години.  Желанието да творя е като пламък на свещ, който става все по-ярък. Страхът от другите изчезва и се изгубва в него. Присъствието на другите пациенти вече не ме притеснява, дори забравям, че са в залата. Надничам през решетките, за да видя пожълтяла гора. Дърветата сякаш ме подканят да ги нарисувам. Предпочитам да използвам въглен, но и с моливите ще се оправя.

Почвам една скица, после втора, дори трета. На всяка рисувам по едно-единствено дърво – с изкривени клони и светлосянка за обема. Накрая решавам да експериментирам.  Не използвам толкова натурата, а повече въображение. Разширявам ствола на дървото от последната скица, като го правя неестествено голям. Изобразявам хоризонтални линии, които го разделят, все едно е изградено от сглобени елементи. Добавям кабели и болтове, решетки и отвори по повърхността, докато дървото не заприличва на нещо изкуствено и механично. Рисувам клоните му разперени като ребра на някаква непознаваема машина.  Върховете на странните ѝ елементи завършват с извити куки и вериги. Това изображение събужда в мен притъпените тревоги. И докато умът ми си припомня призрачните светове на кошмарните портрети, забелязвам, че Жулиета и Йоан не смеят да откъснат поглед от изображението, което съм надраскал. Светията започва да се кръсти и да нарежда някаква молитва. Към нас идват мнозина от другите пациенти и се струпват около мен. Погледите на всички са изпълнени със страх. Някои се тресат. Други клатят невярващо глава. По панталоните на един се появяват петна и се размирисва на урина.

– Желязната гора – прошепва Жулиета. – Гробовните дървета!

Последните думи се повтарят и от другите пациенти като зловещо заклинание. Отново и отново:

„Гробовните дървета, гробовните дървета…”

По-високо и по-високо, докато някои започват да пищят. Други плачат и се смеят едновременно. Аз обръщам скицата, притеснен от страстите, които тя отприщи. Но другите я измъкват грубо от дланите ми. След миг рисунката е смачкана на топка, а после хвърлена в другия край на залата. Като обезумели пациентите, водени от Светията скачат след нея и започват да я тъпчат. Настава суматоха и столове и маси са прекатурени, докато крясъците стават все по-шумни и безумни.  Различавам цветисти ругатни, наред с приказки за сребърни клони, кръв и кристални саркофази.

Вратите на залата рязко се отварят и вътре влизат четирима санитари. Щом ги вижда Йоан грабва рисунката от земята и я разгъва. Панически я накъсва на парчета, които започва да гълта. В това време останалите се нахвърлят върху санитарите. Баталията избухва като огън от насилие,  писъци и още ругатни. Пациентите се бият буквално със зъби и нокти. Дори повалят някои от едрите мъже.

– Стъклените глави, стъклените глави! – вика Жулиета, а друг крещи: – Децата на нощта!

Всичко се случва толкова бързо, че умът ми не може да възприеме хаотичната реалност. В залата нахълтват още служители на института и скоро мелето угасва в поражението за обезумелите пациенти. Всички, дори и аз сме проснати на пода и ни е наредено да не мърдаме. По-агресивните изяждат по един допълнителен ритник. Един от лекарите пристига и след дълга суматоха нарежда всички да бъдат върнати по стаите си. Там получавам двойна доза от цветните лекарства и допълнителна  инжекция. Преди химикалите да ме изпратят в селенията на Морфей, умът ми е оплетен в мисли за това, което стана. За моята рисунка и ефекта ѝ над другите. Дали и те си спомнят нещо, подобно на моите видения? Или просто се изплашиха от странното изображение? Трябва да говоря с Ана. Тя ще може да ми обясни. Ще ми каже всичко за необяснимите дървета и какво се случи в залата. Ще накара тревогите да се разсеят. Надеждата в нея е последното, което се стопява в мъглата на съня.

6.

Когато се събуждам стаята е потопена в тъмнина. Може би е късна вечер или минава полунощ. Каквото и да си ми дали, не може да ми даде покоя на дълбок и непробуден сън. Вероятно организмът ми е навикнал към многобройните лекарствата и те вече нямат силата, която имаха преди. Или има нещо друго, което ме е накарало да се събудя. Пълната луна огрява интериора и забелязвам, че вратата е отворена. Не мога да повярвам, дори се чудя дали сънувам. В следващия миг съмненията ми са строшени на парчета. Нечия ръка затиска устата ми и ми показва недвусмислено, че се намирам в будната реалност. Мъжът е едър и висок. Тъмният му силует е надвиснал като планина. Не мога да го различа на лунната светлина, идваща от окования прозорец.

– Тихо! – чувам грубия му шепот. – Не се плаши! Тук съм, за  да те измъкна.

Сега разпознавам гласа и гъстата брада. Това е Йоан. „О, боже! Един от другите!”

Опитвам да извикам, но това е невъзможно. Лявата ръка на великана  безнадеждно стиска устата и носа ми. С дясната той е приковал и двете ми ръце близо до врата ми. Започвам да се задушавам. Съпротивлявам се яростно на грубата атака, но резултатът е  единствено изхлузеното одеяло. Хватката на Светията е прекалено силна за слабото ми тяло. Въпреки това, не спирам да се боря.

– Не се страхувай! – повтаря нападателят. – Знам кой си. Познах те въпреки бинтовете по лицето.

Неохотно спирам с отчаяната си борба. След миг нападателят отдръпва огромната си длан. Позволява ми да вдишам жадно въздух като удавник, изваден на брега. Светията ме гледа напрегнато, готов да ме задуши ако се опитам да извикам.

– Познах те, Михаиле! – шепти той. Толкова е близо, че усещам миризмата на лошия му дъх. – Скрили са лицето ти. Отрязали са ти крилата. Но аз познавам, че си ти! Виждам го с ума си и сърцето!

Нямам представа за какво говори, нито защо ме нарича Михаил. Дори не знам какво да кажа на тия фантастични думи.

– Дните ти са преброени – продължава той. – Единственият начин е да бягаме. Мумиите ще те разрежат на парчета. Демоните, които дирижират всичко. Изродите сред металната гора.

Щом чувам тези думи паниката ми отстъпва място на нещо друго. Поток от объркано съмнение.

– Знаеш за демоните?

Той се ухилва и жълтите му зъби проблясват на лунната светлина.

– Спомняш си за тях, нали? Знаеш и къде живеят. Дори го нарисува. Ако го псетата го бяха зърнали нямаше да има милост! Затова нагълтах грозното дърво.

– Какво по дяволите става тук? – питам още по-объркан. – Кои са тия демони? Какво искат от нас?

– Те са древните ни врагове, Михаиле! Адските изчадия! Пленили са ни и са ни изтрили паметта. А тоя институт е жалка бутафория! Фасада от лъжи! Докторите и санитарите са долни извращения! Слуги на сбръчканите демони! И твоята красива лекарка е една от тях. Курвата от Вавилон! Прави каквото ѝ кажат. Смуче им изгнилите пишки ако щеш!

Светията се отдръпва от леглото, докато аз се опитвам се да асимилирам тоя поток от информация, който ме залива. Да отсея кое е истина и кое илюзия.

– Ще духнем още тая вечер -Йоан развява връзка ключове.  – Успях да ги докопам докато се борихме със санитарите. Добре ги разсея с твоите рисунки. Ще се измъкнем щом сме двамата. Нищо няма да усетят.

Йоан отива до вратата и ми дава знак да го последвам. Времето замръзва в безкрайни мигове от лепкаво съмнение. Дали да тръгна след Светията? Ами ако всичко, което изприказва е родено от болния му ум? Но как тогава знае за демоните и гората? Може би има нещо вярно в откачените му думи. Може би наистина се намирам в  някаква опасност.

– Добре – накрая се съгласявам. – Да вървим.

Изправям  се и тръгвам след Йоан. Светията носи и фенерче, с което осветява коридора. Хвали се, че го е откраднал пред месец от работилница на първия етаж. То мъждука слабо като свещ сред тъмна църква.

– Всичко съм проучил – информира ме Йоан. – Спускаме се по стълбището до сервизните помещения отзад. Там има и служебен вход.

Докато тичаме безшумно, пипалата на съмненията не спират да ме задушават. Дали постъпвам правилно? Дали това не е част от някакво безумие? А Ана? Наистина ли тя е част от някаква злокобна конспирация?

– Вярвай, че ти казвам истината, Михаиле! – шепти Йоан все едно е прочел мислите ми. – Искат да те оплетат в гнусните си мрежи! Да повярваш, че металната гора е някаква илюзия! Няма да стане на тяхното! Не знаят с кой си имат работа!

Все по-объркан продължавам да го следвам. Най-накрая стигаме до стълбището. То е извито и се спуска като спирала в тъмни дълбини. Великанът се разсмива тихо. Не може да скрие еуфорията от дръзкото ни бягство. Сипе подигравки по адрес на демоните и как ще има да се чудят, когато открият, че ни няма. Спускаме се безшумно по стръмни стъпала. Наоколо е тихо като в мавзолей. Никой не ни е усетил. Може би наистина ще успеем. Затаявам дъх в очакване да видя вратата, която ще ни изведе.

 Спускаме се все по-надолу и надолу, но изходът го няма. Имам чувството, че бягаме по тия стъпала от цяла вечност. Би трябвало да сме слезли поне пет-шест етажа по-надолу или повече. Би трябвало да сме дълбоко под земята. Намръщено се оглеждам по междинните площадки. Не е нужно да си архитект, за да осъзнаеш, че нещо определено не е наред. Там няма нито една врата. Стълбището е като безкрайна кула, която е запечатана от външния свят. Светията също е усетил, че има нещо гнило с плана му за бягство. Затова насочва фенера в окото на стълбата. Свободното пространството между перилата се спуска като бездънен кладенец. От еуфорията вече няма и следа. Йоан не се киска, а започва да мърмори нещо неразбираемо.

– Нещо не е наред! – казвам задъхано и се подпирам на парапета. – Не трябваше ли вече да сме стигнали?

– Мамицата им проклета! – изръмжава Йоан и стоварва юмрука си в стената. – Това е миазмата на пъкъла! Нито времето, нито пространството работи както трябва!

След това насочва фенерчето по стените с надеждата да видим ориентир –надпис или нещо друго, което да ни помогне да разберем къде сме. Зеленикавите стени обаче не разкриват нищо.

– Давай да се връщаме нагоре! – изсумтява той недоволно. – Сигурно сме пропуснали вратата.

Йоан тръгва да се качва, а аз го следвам неотлъчно. Изминали сме едва няколко крачки, когато флуоресцентните лампи се включват и огряват ярко интериора. След миг чуваме гласове отдолу, както и отгоре. Викове и стъпки кънтят отвсякъде. Виждам зеленикавите униформи да се носят като привидения към нас. Светията започва да ругае като обезумял. Целият е почервенял от гняв. Върти се и се чуди накъде да продължи. Прилича на звяр, хванат в клетка. Поглежда ме и вика:

– Изгори ги със силата си, Михаиле! Изгори ги, мамицата им! Не им позволявай да ни хванат!

– Не съм този, който смяташ! – намръщено отвръщам.  – Всичко свърши. Няма смисъл.

Йоан обаче не е готов да се предава. В кървясалия му поглед се чете решимост и безумие. За мой ужас той тръгва към парапета и го прекрачва. Готви се да скочи в кръглото пространство на стълбата. Надолу зее пропаст от десетки метри. Втурвам се към него и го хващам с две ръце.

– Полудя ли?! Връщай се веднага!

Светията обаче не помръдва. Лицето му е изкривено в болезнена гримаса. Бледата му кожа изглежда съсухрена като на старец. Прилича на един от моите портрети.

– Идвай с мене, Михаиле! В смъртта ще се спасим!  – вика той. – Бог ще ни намери. Ще ни изпрати пак. Ще се родим отново, както сме го правили стотици пъти!

Опитвам се панически да му попреча да се хвърли. Да го задържа, докато дойдат санитарите. За мигове застиваме в прегръдка на ръба между живота и смъртта. Отказвам да го пусна, дори когато усещам, че той е победил. Когато ме повлича заедно със себе си. Когато и двамата политаме в бездната под нас.

7.

Струва ми се, че се нося по течение. Светът около мен се плъзга бавно и се разтегля в тунел от зеленикави стени. Усещам, че съм седнал. Долавям ритмичното скърцане,  идващо от колела. Колела, който бавно се въртят и ме придвижват в болничния интериор. Инвалидната количка, в която съм поставен има кожени каишки. Те пристягат кръста и  гърдите, китките и ходилата. Предполагам, че по-скоро трябва да ми помогнат да не падна от количката, отколкото да ограничат някакви движения. Дори да искам да помръдна, мускулите отказват да ме слушат. Те са като изцедени от всяка сила. Струва ми се, че са атрофиралите и спомагат малко за скованата ми поза. Най-доброто, на което съм способен, е да наблюдавам как светът преминава покрай мен.

Дори не мога да се обърна, за да видя кой стои зад мен. Най-вероятно поредният санитар или сестра. Ние сме единствените в коридора, изпълнен с болничната миризма. Ароматът на тихо отчаяние. Докато бавно се придвижвам интериорът започва да пулсира като нещо живо. Ортогоналните очертания се губят и  образуват заоблени тунели. Вратите също се огъват, като следват нереалните извивки. Подът е като езеро, което се разлива, шахматният му растер облизва облите стени и стига висините на тавана.

Имам чувството, че пътувам сред тия живи коридори от години. Пътувам към някаква ужасна и необяснима дестинация. Постепенно съзнанието ми започва да изплува от блатото на пулсиращия коридор. Реалността замръзва в своите типични твърди очертания. Облите извивки се разпадат в познатата ортогоналност. Струва ми се, че тая сериозна и непоклатима външност е измамна. Тя е провокирана единствено от моето съзнателно внимание.  Сигурен съм, че ако отместя поглед всичко ще омекне и ще се разкапе. Като сладолед, поставен в нагорещена фурна.

Скърцането на колелата става все по-шумно и отчетливо. Звукът се смесва с тихи думи. Осъзнавам, че няколко души вървят зад мен. Дочувам разговора между тях. Един от гласовете е на мъж:

– …мен ако питаш въобще не е трябвало да идва тук. При такива показатели, битката е  била обречена преди да го докарат тук. А сега е още по-зле. Виж го на какво прилича! Дори се е опитал да избяга!

След кратка пауза му отговаря жена. Веднага разпознавам гласа на Ана:

– Може би не биваше да ги събираме на едно място. Идеята за групова терапия не винаги има положителни резултати. Не биваше да подценяваме болестта.

– Всичко е рисковано щом симптомите започнат да е проявяват – отвръща мъжът. – Едно е сигурно. Боговете няма да са доволни. Ще задават въпроси, ще търсят виновни и така нататък. Знаеш какви са.

Ана не казва нищо, а въздъхва тежко.

– Оттук нататък нещата само ще се влошат – продължава събеседникът ѝ. – Не му остава много време. Знаеш, какво е тяхното желание при такъв развой на събитията. Знаеш какво трябва да направиш.

След тази реплика разговорът угасва и не чувам повече думи. Най-накрая, с титанични усилия, успявам да извърна глава. Ограничените движения на мускулите ми позволяват да видя Ана, която ме бута в количката. Зад нея виждам мъжки силует, който се отдалечава.

– Къде отиваме? – промълвявам. – Какво по дяволите става?

Ана ми се усмихва. Но усмивката не докосва очите ѝ, изпълнени с тъга.

– Всичко ще бъде наред – успокоява ме тя. – Ще се разходим малко. Обичаш разходките, нали?

Когато напускаме сградата на института имам чувството умът ми е потънал в ново блато от тревога. Почти не обръщам внимание на външния свят и мъглата, която ме обгръща в ледена прегръдка. С Ана продължаваме по рампа, която се спуска извън  пределите на асфалтовия двор. Озоваваме се на каменна пътека, която се извива пейзажно и отвежда право към заобикалящата гора.

– Къде отиваме? – отново питам Ана. – Какво става с мен? Къде е Йоан?

– Ще ти кажа всичко – обещава тя, – но надали ще ми повярваш. Като за начало – забрави това, което ти разкрих за института. Той е много по-специален и няма нищо общо със света, който помниш. Намираме се отвъд това, което смяташ за реалност.

Тъмните дървета наоколо са окичени с кървави листа в безброй нюанси, като нарисувани от импресионист. Има нещо неестествено и нереално в извивките на клоните. Усещам сянката на демоните навсякъде около мен. Страхувам се, че най-големите ми страхове ще се окажат безмилостно реални.

– Това е ада – казвам мрачно. – Загинал съм в пожара. Погребан съм под отломките на ателието. Йоан беше прав, всички сме затворници на пъкъла…

– Не мисля, че някой би повярвал на това – казва Ана и ме докосва успокояващо по рамото. След това добавя. – „Самият ум е място и той може да направи от рая ад и от ада – рай.”

– „Самият ум”? – намръщено повтарям. – Какво намекваш? Че всичко е продукт на болния ми ум? Че това е сън и ти не си реална?

Това звучи плашещо логично. Странният институт, приликата на Ана с Магдалена, нестабилната реалност – всичко е просто някакъв кошмар. Може би някой ме е спасил от ателието, но съм изпаднал в перманентно безсъзнание. Лежа в някоя болница, заключен в кома.

– Това е сън – изричам тихо. – Сън, от който не мога да се събудя… Затова приличаш толкова на нея.

– По-близо си, но не е и това  – казва Ана. – Прав си само за това, че много си приличаме с нея. Онази, която обичаш дори след толкова години. Която се появява в картините и сънищата ти. И нейната усмивка беше една от опорите срещу сивотата на света. Мислехме, че така ще ти помогнем да ми се довериш.

– Да ти се доверя ли?! – избухвам ядосано. – Кои сте вие и какво искате от мен? Кажи ми истината! Без повече игрички. Без повече лъжи.

Няколко черни гарвани отлитат от клоните, подплашени от виковете ми. Мъглата се стопява и разкрива, че дърветата се ширят на далеч. Гората сякаш е безкрайна. Поглъща ни като в търбух от тъмнина. Алеята от камък продължава да ни води все по-навътре и навътре.

– Ако искаш да разбереш, трябва да си спомниш. Спомни си живота си преди виденията. Преди страшните портрети. Спомни си за света, в който беше потопен. Допускаш, че това място не е истинско, а животът, който си имал е реален. А ако ти кажа, че нищо, абсолютно нищичко от това, което помниш не е реално? Че светът от спомените ти е просто куха сцена с декори и герои, сътворена изцяло и единствено за теб?

Разсмивам се на глас.

– Ти не си наред. Ти си тази, която има нужда от терапия. Помня всеки миг от мизерията на живота. Всичко в него е по-истинско от института или проклетите скапани дървета! По-истинско дори от теб!

Ана спира да бута количката и идва пред мен. Навежда се и ме поглежда в очите. Тя въздъхва, като Магдалена преди толкова години. Когато се налагаше да обяснява очевидните неща, все едно съм малко дете:

– Наистина ли искаш да ти го докажа? – клати тя глава. – Да ти докажа това, което винаги си подозирал? Което си чувствал дълбоко в себе си? Искаш да ти припомня за абсурда, който смяташ за реален? За цивилизацията, изградена върху блато от измами и насилие? За безкрайните войни и безграничната алчност и омраза? За нелепите държави, нелепите водачи и нелепите идеи, превърнати в пародия? За обществото и тайната му максима „всеки срещу всеки”? За океана от лъжи, които ти пробутват още преди да се научиш да говориш? Мога да изброявам с часове абсурдите на кашата, която смяташ за реалност. Светът, от който идваш прилича на безвкусен виц. Дори не е смешен, а просто жалък и абсурден.

Аз само клатя невярващо глава. Не искам да повярвам на думите на Ана. Тя е скръстила ръце и прави няколко крачки сред сребърния здрач.

– Нужно е съвсем малко, за да видиш, че нещо беше сбъркано тотално. Навсякъде. Във всичко. Но докато си там, не можеш да го проумееш. Заживяваш с абсурда, който беше основата на всичко! Той е като неприятна миризма, с която свикваш и преставаш да усещаш.

– Не – отричам упорито, но гласът ми звучи някак неуверен. – Не може да е истина. Не би могло да бъде. Всичките ми мечти. Всичките борби, целият ми живот…

– …е просто дълъг сън. Припомни си го добре. Мизерията. Невъзможната любов. Талантът, обречен на забрава сред гниещата провинциална пустош. Умиращият град. Разграбената корумпирана държава. Перфектният декор за някой като теб. Не виждаш ли? Ти беше романтичният герой! Забравен и обречен, потънал в бунището на самотата…

Аз вече не говоря, само слушам, потънал в мрачно вцепенение.

– …отдаден на изкуството и готов да жертва всичко, само за да продължи. А резултатът беше пълно безразличие.  Какво перверзно и изтънчено мъчение – да търсиш смисъл в нещо, което другите дори не забелязват! Мога само да мечтая да изпитам нещо толкова дълбоко и разтърсващо, да стигна до ръба… и сладката отрова да клокочи в мен –дълбоките тревоги, и отчаянието, и тъгата…

– Ти си откачена – едва промълвявам. – Всички сте луди. Йоан беше прав. Вие служите  на демоните… Демони на лудостта и болката – те  са виновни, уродливите старци сред желязната гора…

Ана само поклаща глава и идва зад мен. Хваща дръжките на инвалидна количка  и пак тръгваме напред. Навлизаме все по-дълбоко. Дърветата се раздалечават едно от друго и  стават все по-грамадни. Стволовете им приличат на масивни цилиндри, белязани от хоризонтални линии.

– Не се страхувай – продължава Ана. – Ние искаме само да ти помогнем да си спомниш. Последния подарък, който ти е обещан. Да научиш истината, която си изгубил… 

– Какво да си спомня?! – думите ѝ все повече ме объркват. – Коя си ти? Какво си?

Ана не отговаря веднага. Все едно обмисля как ми обясни нещо, което няма да разбера. Забелязвам, че дърветата изгледат по-различно. Грапавата им кора е видоизменена в сребрист метал, който глухо отразява сумрака.

– Аз съм слуга и нищо повече. Аз просто служа на истинския свят. На Градината на боговете.

Пейзажът около мен вече не прилича толкова на гора, а на някаква технологична смесица от кулоподобни съоръжения. Каменната пътека, почвата, тревите и падналите листа са изчезнали. Навред подът е гладък и метален, с непознати символи изрисувани върху него. Над мен няма небе, а купол, който се издигна на стотици метри. В него има безброй лампи, които приличат на големи звезди.

– Не си ли спомняш вече? – пита Ана. – Бъдещето на човечеството? Поне мъничко от истинския свят? Единственият сред океана от илюзии?

Струва ми се, че мястото ми е познато. Но спомените са изключително неясни. В ума ми изникват и други сцени. Виждам себе си сред непознати хора. Семейства, приятели и врагове от  непознати и различни светове. В други епохи и места, които дори не приличат на Земята. В центъра на всички тези светове стои гората от сребърни дървета. Над мен надвисва сянката на пъзел от страдания, умножени до безкрайност. В най-различни и разнообразни въплъщения и форми.

– Кой ми е причинил това? – прошепвам. – Кой е архитектът на тази жестока подигравка? Кой се храни с моето нещастие?

Отново спираме и Ана се приближава до едно от „дърветата”.  Докосва го нежно, все едно е нещо живо.

– Боговете не се страхуват от страданието. Не бягат от белезите, които ще остави. Напротив. Жадуват да се докоснат до тъмните му дълбини. Да пият от горчивия екстаз.

– Ще убия твоите богове! Ще ги унищожа! Ще изгоря тая гора, както изгорих картините!

– Още не разбираш – мръщи се Ана. – Не можеш да си спомниш кой си всъщност.

Последните думи са като ехо от дните в института. Когато Ана ме питаше дали си спомням кой съм и ми показваше снимки с непознати хора. Дори сега не мога да отговоря на нейния въпрос. Не мога да ѝ кажа кой съм. Вместо това изплува безумната идея,  че съм се раждал и умирал много пъти. Че съм имал безброй лица и имена.

– Представи си, че можеш да сънуваш, каквото пожелаеш – казва Ана. – Да имаш всичко, за което си мечтал – богатства, власт,  слава, най-красивите жени. И всеки сън е дълъг колкото един живот – от детството до старостта. И всичко в него е неразличимо от реалността – всяко възприятие, всеки мирис или вкус, всяко докосване, всеки жест или емоция. А най-хубавата част – дори не знаеш, че сънуваш. Не знаеш за силата, която имаш над фантазиите.  Можеш да го правиш отново и отново. Колко пъти ще преживееш тези удоволствия? Колко пъти ще се къпеш в изобилие от радост,  преди да пожелаеш нещо по- различно? Нещо по-дълбоко, което да остави белег – не просто повърхностна наслада?

Аз не отговарям. Всичко ми звучи все по-объркано и нереално.

– За боговете няма нищо забранено. Те копнеят да изпитат всичко. Да преживяваш и да чувстваш – това е наркотикът, който са издигнали в култ. А градината е просто гигантската машина, която генерира безкрайния им сън. Понякога боговете си почиват между симулациите. Наслаждават се на това, което са сънували. Навестяват ни в дигиталните пристанища. Говорят с нас и ни напътстват в грижите, които полагаме за тях.

Ана вече не е облечена в бялата манта на доктор от института. Сега носи червена роба с непознати символи, извезани по ръкавите. Забелязвам сред „гората” още нещо. Десетки фигури, облечени като нея се движат около машините, суетят се около тях като градинари около своите растения.

– Ти ги наричаш демони, но за мен те са богове. Те са тези, които са ме сътворили. Мен и служителите в института. Ние сме частица от армията на слугите. Съзнания от единици и от нули. Дигиталните деца. Ние проектирахме Градината за вас, такава, каквато пожелахте. Досещаш ли се вече кои са боговете?

Имам чувството ще пропадам в пропаст. Не мога да повярвам на думите на Ана. Не може да е истина. Не би могло.

– Те са твоите събратя – усмихва ми се тя. – Онези, на които винаги ще служим. Нашите божествени създатели. Хората от плът и кръв.

Сега виждам сред металната гора, сред машините, които приличат на дървета, да висят грамадни плодове. Приличат на сферични саркофази от стъкло. В тях различавам силуети. Приличат на гигантски уродливи ембриони. Телата им изглеждат деформирани и стари, с набръчкана и посивяла кожа. Към човешките контейнери са прикачени и множество устройства. Някои ми приличат на помпи и кислородни апарати, други – на светещи дисплеи. Снопове от кабели свързват саркофазите и „клоните”. Някои проникват чрез игли в гръбнака и стомаха. Други влизат в ноздрите на безпомощните същества. Телата им са свити във фетална поза и са потопени в жълтеникава и гъста течност. Трудно ми е да повярвам, че странните създания са хора. Възможно ли е Ана да е права? Това ли е бъдещето на човечеството? Наистина ли моят свят – онзи с мръсния измръзнал град, с мизерията и умъртвената надежда – е просто капка в океана на фантазията? И всичко в него, дори и Магдалена е просто дигитален код, облечен в изображение и звук? Фантазия, създадена единствено за мен?

– Това е най-близкото до рая, което някога ще видиш – Ана разперва ръце и се оглежда наоколо. – Вселена от безбройни светове, в които може да изживееш всичко. Трагично и епично, изпълнено с богатство от щастие и радост, болка и страдания. Можеш да изпиташ забраненото и немислимото, не като фантазия, а като реалност, като главния герой!

Внезапно „клоните” на кулата пред нас се раздвижват. Механични устройства снишават един от саркофазите пред мен. Вътре различавам дребно тяло на мъж. Тялото му е болезнено слабо, а мъртвешкото лице е бледо-сиво и покрито със старчески петна. Меките тъкани под кожата сякаш са стопени. Тя е опъната като изцапано платно, което описва извивките на черепа. Кичури от бяла рехава коса излизат тук-там от лъскавото теме.

– Всичко около теб е дигитално отражение на истинския свят – казва Ана. – Тук е мястото на боговете. Това е реалният ти дом.

Коланите, които ме придържаха към инвалидния стол се изпаряват. Аз успявам да се изправя и да се доближа до саркофага. Докосвам го с ръка. А после свалям бинтовете от лицето си и виждам отражението си в кристала. Аз съм копие на фигурата в саркофага. Съществото вътре се размърдва и едва размърдва старите клепачи. Щом го прави умът се разцепва за няколко безкрайни мига. Сякаш съм на две места. И вътре и отвън. Сега разбирам най-накрая думите на Ана. Това пред мен е реалното ми тяло. Аз съм един от „демоните”. Един от „боговете”. И в момента съзнанието ми блуждае сред дигиталните пространства. В отражение на истинския свят.

– Въпреки постоянните ни грижи, не винаги успяваме да браним вашето безсмъртие.  Някои от боговете стават жертва на рядка аномалия. Специфична дегенерация на мозъка, с която се борим от години. Тя разрушава невроните на мозъка, превръща го в порутена постройка с прогнили, несигурни подпори. Ти си засегнат от тази смъртоносна болест, както и онези, които срещна в института. Виденията са просто един от началните симптоми, наред със загубата на дългата ти памет. Понякога успяваме да забавим значително процеса, но не и в твоя случай. Не можем да направим нищо, освен да сложим край. Да угасим съзнанието преди да се разпадне в непоносима лудост.

Разпилените парчета от мозайката на паметта изникват като артефакт на древна сграда.  Фрагменти от животи, които съм сънувал. В далечни епохи и места, сред древни градове край крайбрежия или пустини, сред кървави конфликти и страшни революции. Докато затъвам в блато от осакатени спомени, Ана се приближава и докосва нежно престарялото ми отблъскващо лице.

– Обещавам ти, че няма да усетиш нищо. Просто ще заспиш.  Смъртта е като дълъг сън – последният от всички…

Аз се отдръпвам от Ана. Правя няколко несигурни крачки по гладкия метален под.  Тя не помръдва. Само се усмихва тъжно. Градината на боговете притъмнява като зад опушено стъкло. След това грамадните машини се превръщат в неясни тъмни силуети. Очертанията се размиват като акварел под летен дъжд. Докато отражението на градината започва да изчезва, умът ми отказва да приеме новата реалност. Не мисля за гибелният край, а за нещо друго. Не мога да допусна, че това е бъдещето на човечеството. Не мога да повярвам, че сме избрали самотата. Че сме обърнали гръб един на друг в името на дигитални сенки и проектирани кошмари. Че сме избрали да сънуваме, вместо да живеем.

Умът ми отчаяно се съпротивлява срещу истината за света. Преди машините, които ме поддържат жив, да се изключат, потъвам в блато от безнадеждни съмнения и страхове. Последното, което осъзнавам е, че не знам кое е по-абсурдно – сънят или реалността...

Автор: Саймън Блейк