Бариерата, застинала в поза ракета, изскочи от мъглата миг преди старият двувратен автомобил да спре. Телефонът на Клаус тупна в краката му, а той изграчи сепнато. Преди някой да успее да каже каквото и да било, Иван излезе навън.

Клаус се бори първо с колана, после с вратата и накрая с бастуна, докато слезе от возилото. Приближи се бавно до двамата си спътници, които изучаваха бариерата с огромно любопитство.

— Какво гледате? – раздразнено попита той.

— Ръждата – отвърна Юрген. – Нямаше я, когато слязох.

— Другари – подхвана Иван, заставайки между двамата наежени старци. – Нали искахте тайна база? Ето ви я.

— Това ли? – без да спира да стиска устни, изрече Клаус. – Къде е оградата? А пазачите къде са?

— Тук в България така крием нещата. Сложим ли ограда, все някой ще иска да види какво има от другата ѝ страна.

— Говориш глупости, Йохан.

— Иван се казвам! – изкрещя му българинът в лицето.

Немците се закикотиха и понечиха да продължат напред, но Иван им препречи пътя. Преди да успее да им обясни каквото и да е, от мъглата изскочиха двама военни. Клаус нищо не разбираше от това, което крещяха, но позицията на оръжията им беше недвусмислена.

Иван им викна нещо в отговор. Последва размяна на реплики – тихи, кратки. Накрая се здрависа с тях, но преди да подаде ръка, бъркаше в джоба си. Единият военен се усмихна презрително, но прие ръкостискането. Войниците се отдръпнаха обратно в мъглата.

Иван се обърна, намигна им и подкара германците обратно към автомобила.

— Какво стана? – тихо попита Клаус.

— Спокойно. Всичко уредих. Все едно не сме били тук.

— Не можем ли да видим нацистката база? – промълви Юрген.

— Нацистка ли? – премигна насреща им Иван.

— Това не е ли бивша нацистка база? – през зъби изрече Клаус.

— Царичина не е…

Клаус отпусна глава назад и затвори очи. Юрген все още се смееше от нещо. Иван говореше – обясняваше за базата, за историята на мястото, за някакъв договор от петдесет и девета. Думите се сливаха в бял шум.

Ренате винаги казваше, че е луд. Може би беше права.

Как, по дяволите, стигна дотук?

***

Клаус се изхлузи от леглото с огромно нежелание.

По навик – тъй като Ренате винаги настояваше за това – отвори прозореца. Свежият въздух бързо го върна в реалността.

— Съжалявам – промълви тихо.

Не каза името ѝ. Нямаше нужда.

Отиде до стената с лавиците. На долния рафт бяха наредени любимите им плочи – централно място заемаше дискографията на Криейтър. Клаус и Рената се бяха запознали на техен концерт, преди бандата да избере името си. Повечето снимки бяха от концерти, посещавани през осемдесетте и деветдесетте години – той бе навъсен и с буен мустак, а тя светеща от щастие.

На горния рафт бяха техните сватбени халки. Стояха там от десет години. В началото винаги носеше халката си, но докосването на метала му напомняше за катастрофата, за наранения крак, за онази нощ в ареста, когато беше ударил непознат мъж само защото приличаше на шофьора, причинил катастрофата.

Тогава избегна затвора. После свали пръстена и го постави там – на рафта, до нейния. Тя не би му простила нито ареста, нито това, че продължаваше да мрази всички.

Непрестанният звън на телефона го накара да напусне кътчето на спомените.

— Клаус е на телефона – рече той сопнато.

— Отваряй, че измръзнах – разпозна гласа на Юрген. – Нося ти нещо много ценно.

Петнадесет минути по-късно седяха в малкия сервиз, опитвайки се да си поемат дъх. Причината за състоянието им беше между тях – кашон, пълен със стари електроуреди. Най-отгоре стърчеше половината от грамофон „Браун" от осемдесетте години, с напукан капак.

— Това ли е ценното? – хапливо подхвърли Клаус, сочейки първо към кашона, а после към рафта вдясно от тях, където в безупречен вид изпъкваше същият модел грамофон.

— Чакай… малко! – изхлипа Юрген.

Клаус не беше от търпеливите. Зарови из кашона в търсене на онази ценност, която приятелят му беше споменал. Не видя нищо кой знае какво, макар че в неговото положение дори един поочукан грамофон би донесъл прилични средства. После видя черната кутия на дъното.

Никога не беше виждал уред с такава дървена кутия – и то без лого или надпис. От нея извади радио с марка „Телефункен” във вид все едно току-що е излязло от фабриката. Спря да диша, когато прочете текста на гърба – луксозен модел от времето на Втората световна война.

— Какво ще кажеш? – успя да промълви Юрген.

— От войната е, нали?

— Разбира се, че е! – каза Юрген с изненадващо плътен глас. – Специално направен за СС –

Щандартенфюрер Валтер Зенгер. Моят дядо.

Клаус го изгледа изпод вежди. Знаеше, че Юрген винаги е бил обсебен от забуленото в мистерия минало на дядо си, но чак пък полковник от Шуцщафел. От друга страна, кой друг освен някой есесовец би имал достъп до такъв луксозен радиоапарат по онова време?

— Какво? Не ми вярваш? – вече с нормалния си глас продължи Юрген. – Да не мислиш, че си измислям?!

— И друг път си твърдял, че си научил миналото на дядо си.

— Този път е истина! Виж!

Юрген постави на масата тъмнозелен бележник, формат А6, и подкани с глава приятеля си да го разлисти. Клаус огледа дребния предмет – изглеждаше вехт. Лека миризма на мухъл го удари в момента, в който го разгърна. Ъглите на страниците бяха пожълтели, а мастилото поизбледняло, но въпреки това можеше да се разчете.

— Тук може да пише всичко.

— Виж тази страница.

Клаус обходи с очи страницата. Освен неразбираемите думи имаше дата в горния десен ъгъл и текст, поясняващ, че това е рожденият ден на Фюрера. Юрген отгърна на друга страница. На нея също имаше дата и текст, които не бяха кодирани.

— Това – разгорещено каза Юрген – е рождената дата на баща ми, а не на брата на дядо ми. А и не е роден в Реклингхаузен, а тук – в Гелзенкирхен.

— Как разбра без годината? Дванадесети април може да значи всичко.

Юрген изсумтя, извади от джоба си един смачкан лист хартия и го тикна в ръцете на Клаус. Врътна се и излезе от сервиза. Тъпчеше нервно на едно място пред витрината с гръб към помещението.

Клаус разгърна листа, изпълнен на пръв поглед с произволни букви и драсканици. Прочитайки последния ред, разбра: „Денят и месецът са на събития, свързани с нашето семейство. Лъжливият текст, свързан с тези събития, ще те отведе до ключа, както тренирахме”.

— Е? Лъжа ли?

Гласът на Юрген го сепна. Не беше усетил кога беше влязъл обратно.

— Това някаква стара игра между теб и баща ти ли е?

— Между баща ми и дядо ми.

— И какво друго има скрито в дневника?

— Истината – каза Юрген. – И път към съкровище. Първата улика ме отведе до част от тези вехтории.

Сложих няколко от моите отгоре за маскировка.

— Телефункен-ът е на дядо ти?

— Да. Радиото беше скрито… няма да познаеш къде.

— В някой двор?

— България. В едно село в България.

Химна на Шалке произвуча от джоба на Юрген. Той вдигна телефона, крещя, почервеня и започна да се извинява.

— Внук ми – рече той след като затвори. – Дошъл е да ме вземе. Ще говорим утре. Ти разгледай вехториите.

Взе дневника и листа с кодировката и си тръгна. Клаус го проследи с поглед. Миг след като излезе, пред него спря бяла кола. Русоляв младеж му помогна да се качи и потеглиха.

Клаус затвори очи. Постави една от плочите в грамофона и музиката изпълни малкото помещение. С всяка следваща нота тревогите му отлитаха. После взе луксозния телефункен и го постави внимателно на работната маса.

Безопасността винаги на първо място – заземи устройството, преди да направи каквото и да е друго.

Клаус внимателно огледа радиото от всички страни. Нямаше дори драскотина.

— Колко ли ще струва? – неволно промълви на глас.

Плъзна се със стола към компютъра и го включи с помощта на бутона си. Зачака, пеейки заедно с Миле, вокала на „Криейтър”. Десетгодишната машина се опитваше да надвиква възрастния си собственик, но Клаус спечели двубоя.

Провери онлайн аукционите за стара техника. Публикува в малкото останали активни форуми, които посещаваше от младини. Дори се допита до така нашумелите напоследък генеративни изкуствени интелекти. Нищо. Имаше една-единствена обява за прогнил „Телефункен” от 1939 година.

Свали антената на едно по-модерно радио, прикачи към нея двуметрова жица от старите кашони с материали и я включи към телефункена. Ако щеше да тества уреда, трябваше да му даде шанс да улови сигнал.

Припева на поредната песен го разсея. Забравил докъде беше стигнал, натисна бутона за

включване.

Белият шум, носещ се от радиото, го скова. Толкова блокиран се беше чувствал само при смъртта на Ренате.

Протегна ръка и изключи радиото. Тишина. Включи го отново. Белият шум се върна незабавно.

Клаус внимателно свали задния панел, който остана да виси на заземяващия кабел. Погледна вътре и спря да диша. Липсваше захранващият блок. На негово място стоеше нещо друго – модул, какъвто никога не беше виждал.

Започна методично, както винаги. Включваше. Изключваше. Измерваше. Познатата до болка диагностика на стари уреди, практикувана цял живот. Циферблатът на изхода на модула показваше осемдесет вата при всяко измерване – точно толкова, колкото беше нужно на радиото, за да работи.

Странното беше светещата в наситеносиньо лампа, знак за много висока енергия.

Внимателно прегледа всеки елемент от модула, отзад напред.

Филтърната група от два големи алуминиеви кондензатора изглеждаше автентична за епохата. Нищо странно – обира пулсациите, гарантира постоянен ток. Лампата AZ11 изправяше тока – също характерна за онзи период. Пред нея във веригата се намираше трансформатор, чиято сърцевина не беше желязна, а феритна.

Клаус извади стария мултицет. Измери напрежението преди и след трансформатора. Изходните напрежения бяха две: 6.3 волта към цоклите на лампите и 250 волта към изправителната лампа.

Стандартно. Очаквано.

После измери входното напрежение. Едва не изпусна уреда. Смени го. Измери отново. После трети път с различен метод. Резултатът беше един и същ при всяко измерване.

Над две хиляди волта.

Проследи заземяващия кабел до стената, където изчезваше. Измери напрежението по него. Нищо. Абсолютно нищо.

Откъде идваше енергията?

Клаус продължи към последния елемент от модула.

Бобината седеше в началото на веригата – първото нещо, което токът срещаше. Измерванията не показаха нищо нередно, освен високочестотния променлив ток, който набавяше за радиото. Смъртоносен за електрониката от всяка епоха.

Откъде идваше този ток?

Внимателно свали бобината. Огледа я от всяка страна. Нямаше никакви технически обозначения – нито модел, нито производител, нито сериен номер. Единствената маркировка беше малка, издраскана в метала в единия край – свастика.

Клаус я постави на масата и я гледа дълго.

Известието за предстоящия мач на Шалке го върна в реалността. Огледа обявения състав и смяташе да разобличи хитрите игрички на треньора, но мислите му непрестанно се връщаха към бобината на масата. Изключи известията. За първи път от години.

Когато накрая заключи сервиза и излезе навън, нощта беше студена и тиха. Клаус тръгна към блока.

На половината път се сети, че е оставил радиото включено.

Върна се. Спря с ключа в ръка пред вратата на сервиза.

Белият шум се чуваше и отвън.

Влезе в сервиза и зарови глава в книгите.

Търсеше техническо обяснение – не история, не конспирации. Просто физика. Как може бобина без видим източник да генерира над две хиляди волта? Прелисти три наръчника по радиотехника от петдесетте години и два съвременни учебника по електротехника.

Нищо.

После се зае с форумите. Публикува снимките на модула – без бобината със свастиката. Написа кратко описание на аномалията с напрежението. Техническо, сухо, без излишни подробности.

„ПървиЕлектроинженер” отговори след двадесет минути с три въпросителни знака. Друг потребител предложи, че уредът сигурно е свързан към скрит кабел в стената. Клаус се усмихна мрачно и не отговори.

Около три часа след полунощ затвори компютъра. Изключи радиото и демонтира бобината. Малката свастика беше с лице към него. Клаус я обърна на другата страна. Сетне я върна обратно. Фактите не се променяха от начина, по който се гледат.

Имаше радио без захранване, което работеше. Имаше бобина без обозначения, с нацистка

маркировка, която произвеждаше енергия от нищото. Имаше трансформатор с феритна сърцевина – нетипична за епохата, нетипична за всичко, което познаваше. И имаше заземяващ кабел, по който не течеше абсолютно нищо.

Нито едно от тези неща не се вписваше в нищо, което знаеше.

Имаше още едно нещо, което можеше да провери – феритната сърцевина на трансформатора.

Някъде беше чел нещо за феритни сърцевини и високочестотни трансформатори. Не в радиотехниката. В друго. Не можеше да се сети къде.

Сутринта го завари все още на стола, с отворена книга в скута. Бобината стоеше пред него –

мълчалива, без маркировки, с малката свастика, обърната нагоре.

Малко след девет пристигна Юрген.

— Тук ли прекара нощта?

— Седни – нареди Клаус, без да вдига глава.

Юрген седна. Огледа разхвърляните книги, разглобеното радио, бобината на масата. Протегна ръка към нея.

— Не я пипай – настоя Клаус.

Юрген отдръпна ръката си.

Клаус му обясни накратко – за напрежението, модула, заземяването, бобината. Говореше бавно и без излишни думи. Юрген слушаше, без да прекъсва, което, само по себе си, беше необичайно.

— И сега? – попита геологът накрая.

— Библиотеката.

— Защо не потърсиш в интернет?

— Търсих, но не открих нищо. Трябват ми книги от преди петдесетте години, не форумни глупости.

Юрген погледна часовника си.

— Едва девет и половина е.

— Докато стигнем, ще отворят.

— Ами бастунът ти...

— Ще стигна – отсече Клаус и стана.

В библиотеката бяха на смяна само две служителки. Въпреки това по-възрастната от тях постоянно им правеше забележка, че са прекалено шумни.

Разделиха се между рафтовете. Клаус търсеше техническо обяснение за феритната сърцевина – защо някой през четиридесетте години би използвал феритен материал вместо стандартно желязо.

Феритът беше по-скъп, по-труден за обработка. Нямаше логика за масово производство.

Намери нещо в третата книга.

Академично издание от 1943 година – немски университетски учебник по електромагнетизъм.

Страницата говореше за свойствата на феритните сърцевини при високи честоти и препращаше към по-ранни изследвания върху резонансни трансформатори. В бележката под линия – едно изречение, сухо и техническо – се споменаваше работата на Никола Тесла върху безжичното предаване на енергия.

Клаус прочете изречението два пъти.

— Намери ли нещо? – прошепна Юрген зад гърба му.

— Мисля, че да – измънка Клаус.

Върнаха се в сервиза малко преди обяд. Клаус сложи библиотечната книга до бобината на масата и седна. Юрген извади тъмнозеления бележник и го постави между тях, без да казва нищо.

— Пак ли? – измърмори Клаус.

— Слушай ме този път.

Юрген отвори дневника на страница, която беше маркирал с хартиена лентичка. Посочи датата в горния ъгъл, след това едно от имената в кодирания текст, накрая извади от джоба си листа с ключа за шифъра и го разстла до бележника.

— Тази дата – каза той, – съответства на деня, в който дядо ми е получил назначение в специален отдел към Шуцщафел. Не в редовната СС – в отдел, за който нямам никаква друга информация. Никъде. Нито в официалните архиви, нито при Улрих и Стефан.

— Кои са Улрих и Стефан?

— Стари познати от трибуните. Техните дядовци също са били в СС. Но Клаус – Юрген го погледна право в очите, – техните дядовци са имали обичайните назначения. Документирани, архивирани. Дядо ми не.

Клаус погледна датите. После книгата от библиотеката. След това пак датите.

Назначението на Зенгер в специалния отдел беше от 1941 година. Книгата с препратката към „Тесла” беше от 1943. Радиото беше произведено – според текста на гърба през 1942.

Не го каза на Юрген. Само затвори книгата и я постави с лице надолу.

— Добре – смотолеви той накрая.

Юрген премигна.

— Добре?

— България. Ще отидем да видим откъде е дошло радиото.

Юрген облещи очи.

— Ти предлагаш да пътуваме?

— Провери кога има билети.

Клаус вдигна бобината от масата и я разгледа. Свастиката беше малка, небрежно издраскана – не официален щемпел, а нещо ръчно направено. Сякаш някой я беше добавил в последния момент.

— Готово – каза Юрген с видимо самодоволство след десетина минути. – Летим от Дортмунд до София след два дни и то само за двадесет евро на човек.

Клаус не отговори. Стоеше до рафта с инструментите и гледаше бобината, която беше наредил между два стари трансформатора – не за да я скрие, а защото там изглеждаше на място. Вещ сред вещи.

— Трябва да се обадя на Йохан – каза Юрген.

— Йохан?

— Българинът. Да го предупредим, че идваме.

— Защо? За да има време да нагласи нещата?

— Той ми предложи пръв. Беше ми писал преди седмица, че ако някога решим да отидем, имал какво да ни покаже. Не само радиото е намерил в къщата, Клаус. Имало е и други неща.

Клаус се обърна.

— Какви други неща?

— Не ми каза. Спомена само, че ще са интересни за нас.

Клаус седна бавно на стола. Кракът го болеше повече от обичайното – прекараното време на крак сутринта в библиотеката си казваше думата. Взе академичната книга и я отвори на бележката под линия с „Тесла”. Прочете изречението трети път.

Безжично предаване на енергия. 1943. Немски университет.

Радиото работеше без захранващ кабел. Бобината генерираше енергия от нищото. Заземяващият кабел не провеждаше нищо измеримо.

Освен ако земята не беше самият източник.

Затвори книгата. Не беше готов да каже това на глас – нито пред Юрген, нито пред себе си. Бяха двама стари пенсионери в малък сервиз в Гелзенкирхен. Едното беше скептицизмът, другото беше да започнеш да правиш изводи от непълни данни.

— Обади му се – каза той накрая. – Но не казвай каквото и да е за радиото. Само че идваме да видим къщата.

— Защо?

— Защото още не знаем с какво си имаме работа.

Юрген го погледна за момент, после кимна и извади телефона си.

За първи път стъпваше в държава, в която не говореше езика.

Ренате винаги казваше: „Ако не знаеш езика, какво да търсиш там". Месеци учеха езика преди всяка екскурзия. После поне половин година разговаряха на него помежду си.

Клаус гледа табелите на летището в София, онези, които не бяха на английски, и не разпозна нито една дума.

Кракът го болеше от времето, прекарано в самолета.

— Йохан – извика Юрген.

— Иван се казвам! – изкрещя му българинът в отговор.

Изглеждаше на около петдесет години, говореше много добре немски и се озърташе непрестанно. Клаус го забеляза веднага. Нямаше вид на човек, който очаква опасност. Приличаше на човек, за когото озъртането е станало навик.

Насочиха се към паркирания наблизо стар модел „Форд”. Иван им разказваше за къщата на прадядо си, за намерения сандък, за селото. Говореше бързо и жестикулираше оживено. Когато стигнаха до думата „нацисти", той внезапно замлъкна, огледа наоколо и сложи два пръста под носа си – имитация на мустака на Хитлер.

— Онези – каза той вместо това.

Клаус и Юрген се спогледаха.

— Имаш навика да ги наричаш така? – попита Клаус.

— Може да се каже – отвърна Иван без да се засрами. – Дядо ми ме е учил. Казваше, че някои думи не се произнасят на глас без нужда.

Клаус не отговори. Гледаше покрайнините на София през прозореца. После погледна Иван – той продължаваше периодично да се озърта, сега към другите коли в движението.

— Та какво ви води в България? – попита Иван. – Само къщата ли искате да видите?

— За начало – отвърна Клаус. – После ще видим.

Иван кимна сякаш отговорът му беше напълно достатъчен. На задната седалка Юрген вече беше задрямал. Пътуването отне около час. Иван говореше почти непрекъснато – за селото, за историята на региона, за прадядо си, който не беше познавал лично, но за когото знаеше достатъчно от разкази. Юрген се беше събудил някъде по средата на пътя и се включи с въпроси. Клаус наблюдаваше пейзажа. Беледие хан беше встрани от главния път. Иван спря колата пред една стара къща.

— Ето я – каза той.

— Значи тук намери нещата? – изскърца през зъби Клаус.

— Не. Отзад в плевнята – отвърна Иван.

Минаха през обраслия двор. Плевнята представляваше голяма едноетажна сграда от керпич с няколко врати и прозорци.

— Знам, не прилича много на плевня. Преди да се родя, когато дядо ми и баща ми са решили да построят къщата, първо са преустроили плевнята да става за живеене. В случай че нещо се обърка.

Отвори най-крайната дясна врата и ги подкани да влязат. Подът липсваше, тоест всичко беше върху утъпканата земя. В единия край бяха безразборно нахвърляни дърва върху куп други стари предмети. Сред тях Клаус разпозна печка, но другите му изглеждаха като някакви антики, на които в музеите слагат етикети.

— Тук беше – каза Иван, посочвайки противоположния ъгъл. – Баща ми го е открил случайно преди десетина години, когато проблем с електричеството го е принудил да ползва дървата. Сандъкът, който е бил закопан, е тук още.

— А друго в него имаше ли? – попита Клаус.

— Само кутиите, които изпратих на Юрген.

Клаус го изгледа. Иван издържа погледа му спокойно.

— Юрген ми каза, че е имало и други неща.

— Имало е – каза Иван. – Пари. Германски марки от онова време. Стойността им днес е предимно историческа. Продадохме ги преди години, когато имахме нужда. – Направи кратка пауза. – Нищо друго.

Клаус кимна. Аномалията беше малка – почти незабележима. Юрген беше казал „интересни неща", не „пари”. Парите не бяха интересни за никого, освен за някого, който имаше нужда от тях. Иван явно беше имал нужда. Нямаше причина да лъже за това. Нямаше причина.

Клаус кимна и не продума повече. Огледа дупката със сандъка в нея – размерите съответстваха за това, което двамата присъстващи му бяха казвали. Нищо повече не би могло да се побере там вътре.

Докато се качваха обратно по стълбите, Иван се обърна към него.

— Ако искате мога да ви заведа на едно интересно място наблизо.

— Какво място? – попита Юрген.

— Такова, което го няма на картите.

 

… и така се озоваха пред военната база край Царичина.

 

Вечерта седяха в единственото заведение в близост до Беледие хан – кръчмата в хижа „Люляк”. Иван познаваше собственика. Разговаряха дълго на български, после Иван се обърна към двамата германци.

— Пита дали искаме да ядем...

— Да – каза Юрген.

— Не – каза Клаус едновременно с него.

Иван поръча за трима.

Мълчаха, докато чакаха храната. Зяпяха футболната среща, която вървеше по включения без звук телевизор. Иван въртеше чашата си и от време на време хвърляше поглед към вратата.

— С какво се занимаваш? – попита Клаус.

— Разни работи – отвърна Иван.

— По-конкретно.

— Внос-износ. Намирам хора с неща и хора, които искат тези неща. Посредник.

— И колко често ти се налага да посредничиш с хора от Гелзенкирхен?

Иван се обърна към него с поглед, който изразяваше неразбиране или притеснение.

— Знам ли – рече той. – Юрген е първият ми се струва. Но виж с Дортмунд по-често имаме

вземане-даване. Даже имам път натам тия дни. Ако искате мога да ви закарам.

— Цял ден в тази таратайка – измърмори Клаус.

— Два – поправи го Иван. – Шофирам бавно, а и обичам да почивам. Не съм вече на двадесет.

Юрген вдигна ръка преди Клаус да е отворил уста.

— Приемаме.

Клаус го изгледа остро.

— Ами крака ти – каза Юрген. – В самолета беше зле. Поне в колата можеш да се разтъпчеш, когато

спираме.

Това беше вярно и Клаус не намери какво да възрази. Донесоха храната. Иван започна да разказва нещо за региона. Клаус ядеше и мълчеше. Навън беше тъмно и тихо. Нямаше движение на това затънтено място. Нямаше нищо необичайно.

По-късно, когато се прибраха в къщата и Юрген вече хъркаше в съседната стая, Клаус седна на ръба на леглото и извади от чантата академичната книга. Отвори я на бележката под линия. Прочете изречението за Тесла за четвърти път. После я затвори и легна.

Тръгнаха рано сутринта. Иван натовари багажа с движения на човек, свикнал да пътува бързо и без много шум. Юрген се сбогува с къщата със странен жест – нещо между поклон и махване с ръка, което Клаус не коментира.

Пътят беше дълъг. Юрген спеше на задната седалка – събуждаше се само на спирките. Клаус седеше отпред, дръпнал седалката максимално назад.

Спряха да хапнат край Белград. Иван плати, без да пита. Клаус го гледаше как прибира портфейла със същия автоматизъм като в хижата. Два пъти не беше случайност. Или Иван беше много щедър човек, или имаше навика да държи другите в дълг. За щедростта нямаше особени доказателства.

— Дядото на Юрген – поде разговора Клаус някъде след Белград. – Ти знаеше ли кой е бил преди да се свържете един с друг?

Иван не отговори веднага.

— Знаех, че е бил немски офицер – отвърна накрая. – Нищо повече.

— И не те е интересувало повече?

— Интересувало ме е. Затова се свързах с Юрген веднага, когато видях обявата му.

Клаус го погледна.

— Как я намери?

— Периодично проверявам различни форуми – каза Иван. – За стара техника, за трофеи от

войната… за каквото се сетиш.

Клаус погледна към задната седалка – Юрген спеше с леко отворена уста.

— Сегашното ти посещение свързано ли е с тези… форуми?

— Може би… ако не изскочи нещо по-интересно.

Замълчаха. Пътят се виеше между хълмове, покрити със зимна гора. Клаус гледаше дърветата и мислеше за феритната сърцевина, за бележката под линия, за 1943 година.

— Иване – започна той без да откъсва поглед от прозореца. – Ти вярваш ли в безплатната енергия?

Иван не отговори веднага. Клаус мислено отброяваше секундите – със същия рефлекс като при диагностицирането на уреди. Времето за реакция казваше толкова, колкото и самият отговор. Твърде дългата пауза означаваше проблем. Твърде кратката – също.

— Вярвам, че ако такова нещо съществуваше, много хора щяха да искат да го скрият.

Клаус кимна и не каза нищо повече.

Минаха границата с Хърватия късния следобед. Спомените за посещението на Адриатика заприиждаха на вълни – ученето на хърватски език с Ренате, разходките, малките местни магазини. Чудеше се защо никога не бяха стигнали до Сърбия, въпреки че езикът беше толкова сходен. Не че преди знаеше този факт, но сега му направи впечатление – радиото звучеше по един и същ начин откакто бяха напуснали България. Винаги Ренате избираше дестинациите.

Спряха в евтин мотел в покрайнините на Грац късно вечерта. Иван влезе, договори стаята и се върна с ключ. Една стая – две легла и диван. Не попита. Просто съобщи, като човек, свикнал сам да решава такива неща.

Юрген беше бодър за първи път откакто бяха тръгнали на път. Седна на леглото и заговори за дядо си – не за радиото, не за бобината, а за човека. Какъв е бил. Какво са му разказвали. Баща му беше премълчавал повечето неща – пазел ги или се срамувал, Юрген никога не беше разбрал кое точно. Иван слушаше от дивана с ръце зад главата си и от време на време задаваше въпрос – кратък, точен, в правилния момент. Никога не предлагаше своя версия. Само насочваше.

Клаус лежеше с отворени очи и слушаше и двамата. Иван правеше същото, което правеше с портфейла – същото, което правеше зад волана – приспособяваше се без шум, без излишни движения.

Изчакваше.

Дали това го притеснява, Клаус не беше сигурен.

— Лека нощ – пожела Юрген и угаси лампата.

Тъмнината се настани в стаята. Отнякъде по коридора се чуваше приглушен телевизор – неразличими гласове, равен шум. Не като белия шум на радиото. Той беше по-плътен. По-жив.

Заспа с тази мисъл.

Пристигнаха в Гелзенкирхен привечер на втория ден. Иван паркира форда пред блока на Клаус и изкара багажа. Юрген се сбогува с прегръдка и тръгна към близката спирка на градския транспорт. Увери ги, че след толкова излежаване има нужда да се раздвижи малко.

Клаус се качи бавно по стълбите. Иван го следваше с багажа.

В апартамента беше студено. Клаус пусна парното за първи път от месеци.

— Можеш да спиш на дивана – каза той на Иван. – Ако искаш да останеш.

— Добре.

На следващата сутрин тримата седяха в сервиза около работната маса. Радиото беше там, където Клаус го беше оставил – разглобено, с висящ заден панел. Бобината до него. Иван ги разглеждаше мълчаливо.

— Значи това е – проговори той накрая.

— Това е – потвърди Клаус.

Иван посегна към бобината. Клаус не го спря. Иван я взе, огледа я от всички страни, забеляза свастиката и я разглежда дълго. После я постави обратно точно където беше.

— Имам идея как да намерим информация – каза той. – Но трябва да сме изключително внимателни.

Обясни накратко – Dark web, анонимност, места където хората говорят за неща, за които не говорят другаде. Клаус слушаше с присвити очи. Юрген едва се сдържаше да не изкрещи нещо.

— Колко е опасно? – попита Клаус.

— Една издънка и си разкрит – каза Иван. – Така че трябва човек да е внимателен.

— И ти внимаваш ли?

— Винаги.

Настройването отне половин ден. Иван работеше методично и мълчаливо, обяснявайки само необходимото. За флашките, адреса на сайта, формата за съобщения. Клаус извади картата с памет от джоба си – върху нея бяха всички снимки на радиото, бобината, модула, направени преди заминаването за България – и я подаде на Иван. Той копира снимките, почисти метаданните и върна картата без коментар.

Клаус я прибра обратно в джоба си. После отиде до хладилника, свали магнитната рамка за снимки и пъхна картата между снимката и задния капак – той и Ренате на онзи паметен финал срещу „Интер”. Върна рамката на мястото ѝ. Юрген го гледаше с недоумение. Клаус не обясни. Иван продължаваше да работи и сякаш не беше забелязал нищо.

Сайтът се казваше „Проект Д707 – техническа спецификация".

— Защо с това име? – попита Клаус.

— За да не ни заливат случайните хора – обясни Иван. – Който знае какво търси, ще прочете до края и ще разбере. Който не знае, ще се откаже заради скучното заглавие.

Пуснаха го вечерта. Иван сподели адреса на няколко места – внимателно избрани – без имена, без излишни подробности. После затвори компютъра и стана.

— Сега чакаме – каза той.

Първото съобщение пристигна на следващата сутрин. Иван го отвори, изговаряйки всяка стъпка от процедурата на глас. Беше на непознат език. Само два реда текст и в края – координати и дата.

Клаус преписа координатите на лист хартия и ги провери на картата. Необитаем район в Южния океан. Датата беше от 1962 година.

— Какво е това? – попита Юрген.

— Не знам – каза Клаус. И прибра листа в джоба си, без да проговори повече.

Дните минаваха.

Съобщенията рядко бяха по-повече от едно-две на ден. Повечето бяха безсмислени. С тях се свързваха хора, които питаха за цената на радиото. Хора, които твърдяха, че имат подобни устройства, но при поискване не можеха да опишат нищо конкретно. Хора, които пишеха само с главни букви за Антарктида и летящи чинии.

Клаус четеше всички съобщения и не отговаряше на нито едно. Юрген идваше всяка сутрин и си тръгваше в късния следобед. Иван с телефон в ръка прекарваше цял де пред комптютъра или в сервиза, или в апартамента. Клаус не питаше с какво точно се занимава.

На десетия ден Юрген разчете нова страница от дневника. Постави листа на масата пред другите – редове с имена и дати, изписани с неговия наклонен почерк.

— Офицери – обясни той. – Германци. До един назначени в същия специален отдел като дядо ми между 1941 и 1944 година. Намерих ги в архиви в интернет.

Клаус разгледа списъка. Осем имена. Различни звания, различни градове на произход.

— И? – попита той.

— Потърси кое и да е от тези имена – каза Юрген. – Нищо. Никакви бойни записи, никакви

следвоенни документи, никакви свидетелства от Нюрнберг. Все едно тези хора са престанали да съществуват след 1944 година.

Клаус погледна Иван. Българинът гледаше списъка с каменно изражение. Провери едно по едно имената.

— Юрген е прав – отвърна тихо, като приключи с търсенията.

Клаус стана и отиде до прозореца. Отвън сред обичайните минувачи се открояваше един мъж – стоеше неподвижен на отсрещния тротоар. Само русите му кичури се вееха от вятъра. Не чакаше автобус, нямаше спирка там. Не гледаше в телефона си. Просто стърчеше и съзерцаваше сградата срещу него.

Клаус мислено отброяваше секундите. Твърде дългото задържане на едно място означаваше проблем.

Твърде бързото тръгване – също. След около минута мъжът с отмерени крачки изчезна зад ъгъла. Проблем.

Клаус се върна при другарите си, без да каже нищо.

Явно Иван му беше повлиял.

— Не напредваме – каза той накрая.

— Напредваме – възрази Юрген.

— Знаем, че е съществувал специален отдел. Знаем, че радиото работи без захранване. Знаем, че координатите от онова съобщение водят към Южния океан – нареждаше спокойно Клаус, а когато никой не проговори, добави ядосано. – Но не знаем защо, не знаем как и не знаем какво да правим с това, което знаем.

— Лампата – изрече Иван след малко.

— Какво за нея?

— Ако успеем да разберем как работи лампата, ще разберем как работи цялото устройство.

— Ще е много трудно, без да я отворя – каза Клаус. – Но ако я отворя и объркам нещо, губим единственото доказателство, което имаме.

— Рентген – предложи Иван. – Няма ли да ѝ видим вътрешностите?

Клаус го изгледа. Беше мислил за това. Беше мислил за много неща през последните дни.

— Юрген, можеш ли да намери индустриален рентген?

Пенсионираният геолог се обади на дванадесет души. Прекара почти целия следобед на телефона. Накрая поклати глава.

— Нищо подходящо.

Тишината в апартамента беше тежка. Юрген гледаше списъка с осемте имена. Иван прелистваше съобщение подир съобщение. Клаус стискаше академичната книга.

— Значи сме доникъде – промълви едва чуто Клаус.

— Засега – отвърна Юрген.

Минаха още пет дни.

Юрген идваше все по-рядко. Иван прекарваше часове на телефона – навън, на улицата, рядко стоеше пред компютъра. Клаус не питаше с кого говори. Продължаваше да чете, да измерва, да проверява съобщенията в сайта. Резултатът беше същият всеки ден.

Нищо.

На шестия ден тримата се събраха за вечеря в апартамента. Иван беше сготвил нещо – просто, но топло. Юрген беше донесъл бира. Седяха около масата и известно време никой не каза каквото и да е.

— Лампата – започна Клаус.

— Намерих човек… – неуверено запозна Иван. – в България. Но иска да знае за какво точно е нужен рентгенът.

— Не – отсече Клаус.

— Тогава без рентген.

Мълчание.

— Имам едно предложение – каза Юрген. – Говорих с Улрих. Казах му само, че се интересувам от историята на дядо ми. Нищо повече. Той познава хора, които може да имат информация за специалния отдел.

Иван постави чашата си на масата.

— Какви хора?

— Не знам точно. Хора с интерес към онова време.

— Юрген – каза Иван тихо. – Кажи на Улрих, че вече не се интересуваш.

— Защо?

Иван не отговори. Погледна Клаус. Клаус погледна Юрген.

— Направи го – нареди Клаус.

Юрген понечи да каже нещо, но се отказа. Взе телефона и излезе в коридора. Чуваха се само отделни думи – кратки, премерени. Върна се след две минути и седна.

— Готово.

Иван вдигна чашата си и отпи. Юрген гледаше масата. Клаус гледаше снимката на Ренате на рафта.

Бяха доникъде и всички го знаеха.

Решението не беше взето с разговор. Просто се случи без никой да го обяви официално.

Иван беше пръв. Дойде в сервиза сутринта и заяви, че трябва да тръгва – парите свършвали, имал работа в България. Клаус кимна. Седяха известно време в тишината на сервиза – двамата, без Юрген.

— Иване! Онзи мъж на улицата.

— Кой мъж?

— Преди няколко дни. Стоеше отсреща и гледаше.

Иван стана и отиде до прозореца. Огледа улицата внимателно, после се върна и седна.

— Кога беше това?

— Когато разглеждахме списъка с имената.

— Сигурен ли си?

— Не съм сигурен в нищо – отвърна Клаус. – Затова го споменавам.

Иван кимна бавно.

— Да спрем сайта – направи пауза. – Ако някой ни следи ще помисли, че сме се отказали.

— А ние не сме, така ли?

Юрген закъсня. Когато най-накрая се появи, беше раздразнен.

— Внук ми – измърмори той, преди някой да е попитал, – се изнервя все повече. Този нов твой съсед, Клаус, мести ли го някога този фолксваген. Разбираемо е Йохан да е паркирал музейния си експонат за постоянно, но този с модерната кола… Не го разбирам.

Клаус не каза нищо. Иван също.

Чак надвечер Юрген сподели какво наистина го измъчва.

— Жена ми се притеснява.

— Разбирам.

— Клаус… не се отказвам… Просто да го отложим до лятото? Жена ми заминава тогава при внуците за няколко месеца.

Вечерта Юрген помогна на Иван да натовари багажа на стария форд. Сбогуването беше кратко.

— До юни – каза Иван.

— До юни – отвърнаха двамата немци

Клаус и Юрген стояха на тротоара и гледаха форда докато не изчезна зад ъгъла.

— Да изпием по бира, приятелю.

— Не мога, Клаус. Ще вървя.

Последва кратко мълчание.

— До юни тогава.

— До юни – повтори Клаус.

— Ако съм все още жив.

— Стига – каза Клаус.

— Шегувам се.

— Знам, но още сме млади.

Клаус се прибра. Беше сам за първи път от много седмици. Пръстените на рафта отразяваха светлината на лампата. Той ги погледна за момент, после угаси лампата и отиде да си легне.

Клаус се събуди в осем. Отдавна не се беше събуждал сам толкова рано. Навикът на Иван да става рано беше оставил следа. Проветри стаята, закуси набързо, погледна рафта с плочите и снимките.

Пръстените стояха там, където бяха стояли десет години.

На вратата се позвъни.

Откакто беше починала Ренате съседите му не го харесваха. Така че или нещо лошо се беше случило, или някой звънеше на грешната врата. Отиде да отвори.

Пред него стояха двама непознати в стилни костюми. Мъжът беше висок, рус, със сини очи. Жената до него беше с една глава по-ниска, с матова кожа и тъмни очи. Гледаха го спокойно, сякаш бяха очаквали точно него.

— Клаус Махт – произнесе мъжът почти като местен.

— Да – успя да промълви Клаус.

Жената притисна парче плат към лицето му. Мъжът го прихвана преди да е паднал.

Събуди се вързан на стол. Главата го болеше – позната болка след упойка. Обходи с поглед помещението доколкото можеше. Два стола срещу него, телевизор встрани, входна врата право пред него.

Нищо друго.

Минаха часове. Поне така предполагаше по сменящите се предавания по местния канал, който вървеше без звук на екрана.

Дръжката на вратата помръдна.

Клаус отпусна глава и затвори очи.

Тихи гласове – двама, мъж и жена. Стори му се че разпозна португалска дума, но не беше сигурен.

— Знаем че сте буден, г-н Махт – каза мъжът след малко.

Клаус вдигна глава. Нямаше смисъл да се преструва повече.

Гледаха се. Мълчаха. Не след дълго мъжът стана, отиде до телевизора и пусна звука. Новините. Значи беше 19:30 ч.

Водещата заговори с угрижен вид. Похитителите се обърнаха към екрана – Клаус също.

Първият репортаж беше за катастрофа на магистрала А2. Форд с българска регистрация управляван от петдесетгодишен мъж, за когото помощта била дошла твърде късно.

Вторият – за гарата в Гелзенкирхен, където възрастен мъж с напреднала деменция и инициали Ю.З. паднал от перона.

Третият – за емблематична кръчма за феновете на „Шалке”, където двама фена починали от задушаване.

Главоболието на Клаус вече не беше в следствие на упойката.

Мъжът изключи телевизора. Тишина.

Клаус ги гледаше. После даде на късо.

— Какво искате от мен? – изкрещя той. – Какво, по дяволите, искате?

Никой не отговори. Чакаха, докато се успокои.

Жената заговори на португалски нещо за радиото и Юрген. Споменаването на името го съкруши.

— Юрген – повтори той тихо. – Той е... беше добър човек.

Жената и мъжът си размениха по поглед.

Мъжът заговори на непознат език. Клаус улови само „Йохан” – произнесено с лек акцент.

— Иван се казваше – каза Клаус машинално и стисна устни.

Те също не казаха нищо. Пръв наруши мълчанието мъжът, който каза нещо тихо на жената – доволен тон, въпреки смесицата от езици.

— Какво обсъждате? – изкрещя Клаус. – Кой още да убиете ли?

Никой не го отрази.

Жената заговори на португалски – спокойно, делово, сякаш го нямаше в стаята. Клаус улавяше всяка дума. Губят си времето. Няма смисъл да продължават. Той бил просто пенсионер и като такъв не бил обучаван да пази тайна. Версията му съвпадала с тази на другите. Било време да приключват.

Мъжът отговори на онзи странен език, който този път Клаус разпозна като смесица от различни такива. Тя ще докладва на онези, а той на другите. Онези – същата дума която Иван използваше вместо да ги назовава.

Клаус гледаше жената. Тъмни очи, матова кожа. Нареждаше думите които беше чул – радио, ток, отдел. И сега това.

Не можеше да има друго обяснение. И все пак не му се вярваше.

— Ще Ви върнем у дома, г-н Махт – каза мъжът на немски.

Клаус свъси вежди.

— Юрген нямаше деменция – каза той с равен глас, което го изненада.

— Мислех, че ще искате да знаете съдбата на приятелите си – спокойно изрече ариецът. – Г-н Махт – продължи той – освен споменатите хора има ли други, запознати с радиото?

— Всичко това заради едно радио?

— Разбира се, че не. Всичко това е, защото някой се интересува от Вас.

— Намерихте ли го в сервиза? – попита Клаус.

— Да – каза жената. – И компютрите. И флашката.

— Тогава вече имате каквото търсите.

— Може би – каза мъжът.

Клаус усети парцала върху лицето си, преди да успее да регистрира, че жената се е изправила.

Докато съзнанието го напускаше, мислите му бяха за Юрген и Иван – за приятелите му, които нямаше да види никога повече.

Клаус се събуди в леглото си. Ако не го болеше главата, щеше да реши, че е сънувал всичко. Болката беше същата като онази, която го тормозеше след като е бил упояван. Всеки път след упояване си казваше, че трябва да сподели с докторите за странната болка, но така и не го направи. Последния път, когато това се случи, Ренате не беше там да му се скара за това негово безотговорно действие.

Въпреки болката в краката обходи апартамента като някой двадесетгодишен младеж. Не откри нищо необичайно. Това хем го успокои, хем го притесни. Мислеше си, че полудява.

Юрген беше мъртъв. Иван също. Клаус седя неподвижно и остави тези две мисли да се наредят на място като елементи от верига. Юрген – половин живот назад, от първия ден в училище. Иван – когото беше подозирал до края и се беше излъгал. Нямаше смисъл да ги нарежда по важност. Просто ги нямаше.

Понечи да проветри, но прозорецът не се отвори. Пробва с вратата към терасата. Тя също не се отвори. Опита отново, като този път натисна с рамо.

Изтича до входната врата, при което сълзи избиха по широко отворените му очи, но тя също не се отвори. Прехапал устни профуча през кухнята до другата тераса в апартамента – и тук вратата не се отвори.

Силна миризма на развалено зеле прогони обзелата го паника. Все още продължаваше да трепери и да диша тежко, но умът му работеше.

— За мен са избрали авария с газ – промълви, докато осъзнаваше какво предстои.

Провери старата магнитна рамка за снимки – картата беше все още там. Усмихна се, спомняйки си разговора с Ренате за избора на това място за съхранение на спомените им. Явно безумното място, както тя го наричаше, беше наистина тайно, щом и двамата похитители го бяха подминали.

Взе една от бирите, с които Иван беше заредил хладилника, и се върна в хола. Механично грабна плоча и пусна грамофона. Музиката на любимия им албум на „Криейтър” изпълни затвореното пространство.

Пусна компютъра. В него, както и очакваше, нямаше никаква информация. Все едно току-що го беше включил за първи път.

Влезе в първия форум за електроника, който му попадна, и публикува всички снимки, придружени с кратък текст. Като приключи, от грамофона звучеше едноименната песен от албума.

Взе пръстена от рафта и го сложи. Погледна ръката си.

— Идвам при теб, Ренате – прошепна и отпи голяма глътка бира, след което запя:

My hate has grown as strong as my confusion

My only hope, my only solution

Is a violent revolution…

Силна експлозия прекъсна песента. Клаус замлъкна завинаги.

——

Kreator, Violent Revolution, 2001

„Омразата ми нараства наравно с объркването ми.

Единствената ми надежда, единственото ми решение

е насилствена революция.”

мултицет – измервателен уред.

феритна сърцевина – магнитна керамика, характерна за модерните устройства.

Автор: Атанас Митрев