Какво би станало, ако построим цилиндър на О’Нийл?

Какво ще ни е нужно, за да построим подобна космическа станция? Колко голяма трябва да бъде тя? И как бихме могли да я превърнем в място, подходящо за живот?

От дръзка идея до възможен план за бъдещето

Когато физикът Джерард К. О’Нийл предлага идеята си за космическа колония през 1974 г., мнозина го смятат за фантазьор. По онова време огромен цилиндър, носещ се в Космоса, едва ли изглежда като място, на което някой би искал да се премести.

Но нека се върнем в наши дни. Населението на планетата е нараснало с 4 милиарда души, а климатичните промени стават все по-сериозен проблем. На този фон идеята да заживеем на космическа станция вече не звучи чак толкова безумно, нали?

Днес тази на пръв поглед далечна от реалността концепция вдъхновява богати визионери като Джеф Безос. Той разглежда възможността един ден да бъдат построени достатъчно цилиндри на О’Нийл, за да поберат един трилион души. Но как би работило това на практика?

Какво представлява цилиндърът на О’Нийл?

Идеята е сравнително проста. Цилиндърът на О’Нийл представлява въртяща се космическа станция с диаметър около 6,5 км и дължина около 26 км.

За да изградим конструкция с такива размери, няма да е необходимо да разглобяваме всички планети в Слънчевата система, както би се наложило при някои други космически мегаструктури. Добивът на материали от Луната и от няколко близки астероида вероятно би бил достатъчен.

Станцията ще трябва да бъде сглобена направо в Космоса — някъде между Земята и Луната. Най-подходящо място би била точка на Лагранж, където цилиндърът може да остане относително стабилен, без да бъде привлечен в орбитата нито на Земята, нито на Луната.

Как да превърнем космическата конструкция в дом?

Построяването на цилиндъра е само първата стъпка. След това трябва да го направим обитаем. Това означава да осигурим гравитация, вода и атмосфера, годна за дишане.

Гравитацията би могла да се постигне сравнително лесно. Цилиндърът ще прави едно пълно завъртане на всеки две минути, а въртенето ще създава усещане за тежест, подобно на земната гравитация.

За да бъде конструкцията по-стабилна и да не започне да се отклонява, ще са нужни два цилиндъра, които се въртят в противоположни посоки и са свързани в двата си края.

Космическото местообитание ще бъде проектирано така, че да наподобява атмосферното налягане на Земята на морското равнище. Вградени алуминиеви огледала ще регулират количеството слънчева светлина, което достига до вътрешността. Така ще можем сами да определяме продължителността на деня и нощта, както и температурата в цилиндъра.

Подобна станция би била огромна крачка отвъд днешния живот на Международната космическа станция, където астронавтите вече ни показват какво означава да работиш, спиш и живееш извън Земята.

Енергия, природа и транспорт в изкуствен свят

Цилиндърът ще се захранва със слънчева енергия, събирана от соларни панели по външната му повърхност.

Вътре ще можем да изградим изкуствени планини, долини и гори. Водата ще се доставя от ледени комети. За придвижване из огромното пространство ще използваме кабинкови линии, а защо не и обикновени велосипеди.

На практика това ще бъде миниатюрна Земя, но с една огромна разлика — климатът ще бъде под наш контрол.

Разбира се, животът в такава среда няма да бъде просто романтична разходка из Космоса. Изследванията върху това как животът в Космоса влияе на човешкия мозък показват, че продължителният престой извън Земята може да има сериозни последици за тялото и здравето ни.

Колко би струвало всичко това?

Изграждането на подобна космическа колония би отнело около шест години и би струвало няколко трилиона долара. А ако не сте готови да замените дома си на Земята с живот в Космоса, цилиндърът на О’Нийл може да се превърне и в луксозна ваканционна дестинация.

Какви проблеми могат да възникнат?

Предизвикателствата обаче няма да са малко. Ще трябва да усъвършенстваме рециклирането до краен предел. Ако не успеем да преработваме всички отпадъци на борда, космическата колония много бързо може да се превърне в орбитално сметище.

Друг сериозен риск са астероидите. Ще трябва постоянно да следим какви щети нанасят при сблъсък с цилиндъра и да реагираме навреме, преди ситуацията да излезе извън контрол.

Не бива да подценяваме и биологичните предизвикателства. Животът извън Земята ще изисква прецизно планиране на всичко — от храната и водата до начина, по който организмите се адаптират към изкуствената среда. Дори въпроси като размножаването в условия на микрогравитация показват колко много все още не знаем.

А ако планът се провали?

Ако нещо се обърка на цилиндъра на О’Нийл, винаги можем да прибегнем до план Б. Марс може да е сурово място за заселване, но вече имаме някои идеи какво би било необходимо, за да оцелеем на Червената планета.

Някои земни организми например показват изненадваща устойчивост при условия, подобни на марсианските — факт, който прави темата за оцеляването на Марс още по-любопитна.