Съдбата на Пенчо Славейков го изправя пред редица изпитания.

Роден е в семейството на виден общественик, политик, поет, фолклорист – Петко Славейков – и отговорността да бъде негов достоен наследник, е голяма.

Младият Славейков приема баща си като изключителен пример и въпреки новаторските си възгледи в литературата завинаги пази живи следите от него в душата и в творчеството си – неслучайно една от творбите, които символно бележат тази връзка, се казва „Баща ми в мен“.

1884 година е преломна в живота на Славейков. Тогава семейството живее в Пловдив поради работата на бащата. Пенчо заспива преуморен на леда на Марица; оцелява след множество операции, но остава с тежък недъг до края на живота си, който засяга не само движенията, но и говора му. Лекарите не са давали големи надежди първо за оцеляване, а после – за възстановяване. Но срещу мрачните прогнози се изправят духът и волята на „жреца воин“. Започва процес на бавно, болезнено, но целенасочено раздвижване. И чудото се случва.

Този инцидент не само доказва изключителната воля на поета, но се оказва решаващ за по-нататъшната му роля като творец (интерес към силата на характера, на духа, на волята). Затова и по-късно ще каже: „Падането на леда на Марица ме направи поет.“

Покрай проблемите със здравето си прекарва дълго време в Германия, където учи философия в Лайпцигския университет и има възможността да слуша лекции при именити философи модернисти – по онова време модернизмът в Западна Европа е в своя апогей; чете в оригинал немска литература и немски философи, сред които се отличава Ницше, който в най-голяма степен се доближава до светогледа на Славейков. Всичко това го превръща в един отлично подготвен творец, истински ерудит, който става и първият философ в литературата у нас.

През 1892 г. д-р Кръстев, немски възпитаник, ерудит, професор в университета, създава своето трето списание „Мисъл”, което има дълъг живот – цели 15 години. Това е най-значимото българско списание, стожер на модерните възгледи и позиции на българските творци. В програмната статия д-р Кръстев прокламира: „Ний искаме да доведем до край принципа на чистата поезия.” Около списанието се създава един кръг от ярки творчески индивидуалности – „великата четворка”: д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров. Те се превръщат в ядрото на модерния културен живот. Кръгът „Мисъл” не е само литературно сдружение, неговата естетическа позиция оказва влияние върху цялостния ни културен живот. „Мислителите“ се борят за европеизация на литературата, за отварянето й към нови хоризонти, към модерните концепции на литературната и философска мисъл. Стремеж е и задължителното й освобождаване от евтина популярност, освобождаването й от вкусовете на „тълпата“ и доближаване до един елитарен тип изкуство – „от избрани за избрани“. С всички тези (и още много) свои реализирани идеи кръгът „Мисъл“ осъществява връзката, прехода между възрожденската и модерната литература.

Пенчо Славейков е съредактор на кръга „Мисъл, негов основен стожер. Той е основоположникът на модернизма у нас. Търси във всичко силата на духа, говори за страданието, което калява волята и никога не трябва да те сломява, а да се приема като начин да тръгнеш по нов път, да преодолееш себе си, да бъдеш нещо повече. Славейков не се отказва никога от интереса и любовта си към фолклора, където според него се крие красотата на народната душа. Творби като „Неразделни“, „Змейново либе“ , „Ралица“ доказват това.

Гордата и несломима воля е най-характерната черта на Славейковата личност. Доказват го и тези красиви и вдъхновяващи цитати:

„... познах великото значение на работата. Оттогава не натяквам на съдбата, а работя.” (из писмо)

„Неволята си е неволя и няма на този свят човек, без каквато и да е неволя – но тя не е вгорчивила усмивката на устните ми, не е помрачила моя поглед.” (ст. „Българската поезия”)

„Победи себе си!” ; „Аз бях борец в живота в най-жестоката от войните.” („На Острова на блажените”)

„В усамотението можах да се вслушам в шепота на сърцето си.” (из писмо до Мара Белчева)

„Аз съм непоправим оптимист и твърдо вярвам, че ако и ний посветим себе си и своята съвест на живота в настоящето, за българина са възможни по-добри дни.” (ст. „Българската поезия”)

„Човекът да тегли, за да крепне духом поетът.” (из писмо)

„Учете си от слънцето” ; „... и всичко, що е слънце, ме плени...” ; „... от светлина роден за светлина...” ; „.. тя на мене, слънчевия син, към небесата погледа отвежда.” („Рожба на слънцето”)

Славейков е автор  на редица книги, които са новаторски. Колкото критичен е бил към другите и особено към посредствените творци, два пъти по-критичен е бил към себе си.

Унищожава първата си стихосбирка „Момини сълзи“, защото от дистанцията на времето я намира за недостойна.

Остава в литературата красивите следи на сборника „Епически песни“ в две части, където помества шедьоври като „Ралица“, „Cis moll“ и още много;

Лирическата стихосбирка „Сън за щастие“, която крие в страниците си шедьовъра „Спи езерото“;

Книгата „на Острова на блажените“ – една литературна мистификация, уникална по рода си;

Поемата „Кървава песен“, по която работи цели 20 години от живота си. Остава недовършена. С нея именно се доближава до Нобелова награда за литература, макар и  БЕЗ каквато и да е подкрепа от България, а благодарение на таланта си и шведа Алфред Йенсен. В началото на ХХ в. Пенчо Славейков става любим български поет и приятел на Алфред Йенсен, за което говори кореспонденцията между двамата, намираща се в личния архив на Йенсен в Кралската библиотека в Стокхолм. Той високо цени таланта на Славейков и неведнъж е отправял суперлативи за майсторското му перо, за нестандартния му подход в литературата, за изключителното му въображение и винаги различния стил. Йенсен с тревога следи здравословните и други проблеми на Славейков, не се изказва ласкаво за интригите в българските литературни и академични среди относно представянето на кандидатурата на Пенчо Славейков за Нобеловата литературна награда. Звучи абсурдно, но очакванията му от България да пристигне писмено предложение и подкрепа за собствения си кандидат, остават напразни. България НЕ ПОДКРЕПЯ кандидатурата на Пенчо Славейков за Нобелова награда за литература. И според протокола няма право да бъде номиниран.

Тогава става нещо невероятно – „за първи и вероятно за последен път", както пише самият Йенсен, Нобеловият комитет решава да му бъде предоставено правото да предложи кандидат от свое име. Нобеловият комитет решава да направи това, което България отказва. Така се стига до предложението на Алфред Йенсен от 30 януари 1912 г., подробно мотивирано с анализ на творчеството на Пенчо Славейков.

През същата година Алфред Йенсен издава в Швеция стихосбирките на Славейков – „Коледари" и „Съдби и поети", превежда много други стихове, както и поемата „Кървава песен", за която пише: „Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства, да може да представи на Европа един безспорно голям поет, при когото може да се констатира наличието на поетически шедьовър - "Кървава песен". Какво огромно признание, нали? Две са причините да не се достигне до следващ етап големият ни поет Пенчо Славейков – недовършването на поемата, преждевременната смърт на Славейков. Нобелова награда не се връчва посмъртно.

Пенчо Славейков е заемал длъжности като директор на Народния театър, директор на Народната библиотека. Неудобен е бил със своите ясни и откровено поставени позиции, понякога твърде крайни. На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Това е унижение, защото музеят се намира на четвъртия етаж без асансьор. След претърпения инцидент на Марица Славейков никога повече не говори и не се движи свободно. Живее в болка и постоянни усилия, без да се оплаква от това, а да се старае да превръща страданието не в наказание, а в благословия, в ценен урок. Това обаче няма как да бъде преглътнато. Няма как да бъде и изпълнено, защото физическото му състояние не му позволява да изкачва 4 етажа няколко пъти на ден. Всичко това води до решението да напусне България.

Заедно с любимата си Мара Белчева напускат родината и се установяват в Италия, в селището Брунате, на красивото езеро Комо, където и досега има паметна табела. Тя си спомня след позорното назначение: „Сянката на скръб, с която си дойде от България, не слезе вече от лицето му.”

Така Славейков умира далече от родината си, с изключително огорчение в сърцето от България, но без да губи любовта си към нея. Дори на паметната плоча в Брунате пише: „В този дом – прокуден от своята родина – почина през 1912 година големият български поет и патриот Пенчо Славейков.“

Години по-късно тленните му останки са пренесени в България, и то благодарение на неуморната борба за това на Мара Белчева.

Но за тази красива, всеотдайна и необикновена обич ще ви разкажем в някоя от следващите ни рубрики.

Завършваме с тези мъдри Славейкови слова и оставаме в размисъл дали изобщо сме успели да го направим: „Когато ме загубите, само тогава ще ме намерите.“

Цветелина Велчева ©