Животът на Пейо Яворов е достоен за роман, неслучайно съществува такъв – и роман, и филм. Михаил Кремен, един от най-близките приятели на Яворов, е автор на мемоарно-документалната книга „Романът на Яворов“.
Животът на Яворов е белязан от няколко големи любови – Македония, Мина Тодорова и Лора Каравелова.
Пейо К. Яворов е активна фигура в освободителното движение на българите в Македония в периода 1901–1913 г., това е може би най-силният период в развитието на движението. Пътят на поета през тези години също не е лек – той участва в дейността на двете големи освободителни организации (ВМОРО и МОО). Личните му разбирания относно разрешаването на македонския въпрос също еволюират – от защитник на тезата за „автономна Македония като втора българска държава” той израства до убеден борец за пряко присъединяване на Македония към България. Годините, през които Яворов се включва в революционната борба, са период, когато всички сили на младата българска държава са насочени за освобождението на останалите под робство български земи. Цялата българска интелигенция се включва по някакъв начин в тези борби. В този период от живота си той се чувства и близък до светогледа и творчеството на големия Христо Ботев. Тези думи на Яворов доказват безкористната му любов към Македония: „Аз никога не съм принадлежал и не ще принадлежа на каквато и да е определена македонска група. Мене ми е чужда всяка партийност, за мен е непознато пълно подчинение. Затова аз съм гледал и си гледам работата в Македония като дълг към България… Мен ме тегли навсякъде, където има борба за право и справедливост и аз ще поднеса своята малка жертва пред всички олтари, в които гори огънят на българската пожертвователност.“
1903 година, когато избухва Илинденско-Преображенското въстание, се оказва повратна за него. Тогава умира един от най-близките му приятели – Гоце Делчев, настъпва разрив в отношенията му с войводата Яне Сандански. Това води до отдръпването му от активното четническо движение. След като ВМОРО е възстановена в началото на 1911 г. от Тодор Александров, Христо Чернопеев и Петър Чаулев, Яворов е избран за запасен член на Централния комитет.
Любовта на поета към Македония остава до края на живота му.
През 1906 година Пейо Яворов се среща със своята нежна муза Мина Тодорова. „Блага вест я нарекох аз в моя живот”, така определя един от най-големите ни поети своята любима. Мина Тодорова принадлежи към едно от най-богатите семейства в следосвобожденска България. Тя е сестра на близкия приятел на Яворов – писателя Петко Тодоров, който всъщност ги запознава в своя дом. Яворов е на 28 години, а Мина – на 16. Мина е млада и красива, добре образована и от заможно и уважавано семейство - баща й Юрдан П. Тодоров е бил народен представител, а майка ѝ Роза е племенница на Иларион Макариополски. Любовта на двамата е невинна, платонична, нежна, но и невъзможна, тя е предимно епистоларна – докосваме се до нея благодарение на многобройните писма, които Яворов и Мина си разменят, голяма част от които са запазени. Поетът е така силно запленен от младата девойка, от нейната невинност и чистота, че още в деня, когато се запознават, й посвещава стихотворение, което неслучайно носи името „Благовещение”:
Прохладен лъх от ангелско крило,
о ангел, о дете,
зефирен лъх от ангелско крило
сред зной облъхва моето чело;
отпаднал ме лелее нежен сън...
Зора се зазорява вън.
За Яворов Мина се превръща в олицетворение на детинската чистота и невинност, тя става негова муза. Неслучайно я нарича „дете” и „ангел. В писмата между двамата четем следните редове:
„Много неща не мога да си обясня, а само се лутам ту тук, ту там. Не мога да си дам сметка какво ще излезе от всичко това. Аз съм толкова млада, а Вий сте поет.” (из писмо на Мина до Яворов от 25 септември, 1906 г.)
Отношенията между двамата са многократно помрачавани от конфликти в семейството на Мина, тъй като близките й не са одобрявали връзката й с поета.
„Постарайте се да ме забравите. Не сърдете се никому, защото никой не е виновен. (…) Много Ви се моля да унищожите писмата ми. Аз нямам сила да направя същото с Вашите, но затова пък мога да Ви ги върна, ако това желаете.” (из Минино писмо от 4 октомври, 1906 година)
В отговор Явор й пише: „Моите писма – те са Ваши, и, разбира се, можете да постъпите с тях както обичате. Но следвайки чувството си, аз ще Ви отправя една твърде необикновена молба. В деня, когато устните на мъж се докоснат до Вашето лице, те ще престанат да се отнасят до Вас и Ваша длъжност ще бъде да ми ги върнете, ако съм жив, и да ги изгорите, в противен случай.” (из писмо на поета от 27 октомври, 1906 година)
В края на ноември 1906 година с позволението на Мина в списание „Мисъл” излизат пет стихотворения в лирически цикъл, озаглавен „Писма” с епиграф от Минино писмо. Вследствие избухва скандал, отношенията между Пейо Яворов, доктор Кръстев (главен редактор на списанието) и Петко Тодоров се влошават. Дълго време кореспонденцията между Яворов и Мина прекъсва, докато не я подновява отново тя самата през лятото на 1907 година.
В писмо на Яворов от октомври 1907 година четем: „Мое щастие, аз Ви имам близо до себе си, защото душата ви е при мене. Какво съм преживял до сега, какви съмнения и падения в недоверието си, Вие не знаете и никога не трябва да узнаете. Който много люби, много страда и много трябва да му се прощава.” И още: „Моята любов не би заслужавала името си, ако тя не беше една единствена мисъл за Вашето бъдеще, ако не беше готова на крайни жертви, да се лиши даже от Вас, за Вашето собствено добро.”
Какво любящо сърце, чист дух и талантливо перо могат да родят редове като тези: „Може би никога женски образ не е вдъхвал толкова обаяние, може би никога очи на девойка не са греели с толкова чистота. Винаги като те видя, мое щастие, аз чувствам желание да се моля като един грешник, който обаче не очаква изкупление на своите грехове. Аз бих желал да не съществуваше моето минало до вчерашния ден, когато те съзерцавах като една икона, и когато те слушах като една небесна песен. Аз бих желал целият ми живот да беше само един спомен за тебе, и цялото ми същество – само една мечта все за тебе.”
Поетът символист посвещава на любимата си Мина едни от най-красивите си стихотворения, сред които „Блян”, „Вълшебница”, „Пръстен с опал”, „Ще бъдеш в бяло”, „Не бой се и ела” , шедьовърът „Две хубави очи” и други. Въпреки че първоначално Мина не е влюбена в Яворов, за което свидетелства нейният дневник ("Не харесвам външно Яворов и очите му са жълти като на лисица, устните му – като на арапин; обичам неговата поезия, харесвам го като поет."), впоследствие, вероятно поласкана от голямото внимание към нея, а и привързала се към него, започва да се чувства все по-запленена, за да се стигне до едно чисто и невинно обяснение в любов от 1909 година: „Обичам те с всичката непокътната досега сила на своята душа. Обичам те както никого няма да обичам... Ще се видим ли някога? Бива ли да докосна устните си до твоето хубаво чело?”
Любовта между двамата е трагична и обречена не само поради своята невъзможност, а и поради болестта, която спохожда Мина – разболява се от туберкулоза в края на 1910 година, когато е с един от братята си – Никола, в Париж. Близките й не допускат Яворов, който в момента е командирован от Народния театър в Париж, да я види въпреки всичките си отчаяни опити. Запазена е в архива на поета телеграмата, която той изпраща до брат й Петко Тодоров: „В тая върховна минута апелирам към твоето благородство и човещина. Ако тя е вече вън от всяка опасност, веднага ще си отида, няма да ви безпокоя. Ако положението е критическо, заклинам те в нейно име, позволи да дойда да я видя.” Близките на Мина обаче остават непреклонни и дори не отговарят на телеграмата. Мина умира на 12 срещу 13 юли в санаториума в Берк. Погребват я в парижкото гробище Бианкур. На гроба й поетът засажда явор.
Дори и след смъртта си Мина продължава да бъде вдъхновение за Яворов, който няколко дни по-късно написва своя „Философско-поетически дневник”, в който излива любовта и скръбта си по своя „ангел”. Той започва така: „И когато аз се опомних и повярвах, че ти си изгубена на земята вече за мене, аз се спрях и попитах: къде сега? За кого сега? Аз никога не те погледнах с окото на мъж. И ако мечтаех, аз мечтаех само да бъдеш, да знам, че си (…).
Ти ме попита веднъж защо те любя.
И аз не знаех защо.
Аз никога не те пожелах като жена. Аз никога не те погледнах с окото на мъж.
И все пак аз те любех. Аз дишах и гледах чрез тебе. Аз живеех за тебе.
Всяка моя мисъл, всяко мое дело беше от тебе и за тебе.
Ти бе началото на всяко мое движение. Ти стоеше в края на всички краища (…). Аз не помнех да бях живял, преди да те бях видял.”
На 21 август 1906 г. Пейо Яворов за първи път среща Лора Каравелова. Запознанството между двамата се осъществява по време на излет в Драгалевския манастир и въпреки че по това време Яворов е влюбен в 16-годишната сестра на неговия приятел Петко Тодоров – Мина, изследователите на символиста са категорични, че творецът е силно привлечен от Лора още от тази първа среща.
Лора е дъщеря на българския политик Петко Каравелов и видната общественичка Екатерина Каравелова, племенница е на големия български писател и революционер Любен Каравелов. Тя е млада, красива, освободена, модерна а и добре образована. След завършване на гимназиалното си образование в София тя се обучава в католическия пансион „Нотр Дам дьо Сион“ в Париж, Франция, а по-късно – в Антверпен, Белгия. През 1907 година под натиска на влиятелната си майка Екатерина сключва брак с младия деец на Демократическата партия Иван Дренков. През 1908 г. се ражда първото им дете Кирил, което умира скоро след раждането, а година по-късно се ражда вторият им син Петко. Бракът обаче се оказва неуспешен и е разтрогнат през юни 1912 г. За онова време разводите не се толерират и обществеността отправя своето възмущение.
На 19 септември 1912 г. Лора Каравелова се омъжва за Яворов, а този брак се оказва фатален и за двамата. Красива, високо интелигентна, ерудирана, тя е чувствителна и меланхолична по характер. Нейната любов към Яворов е голяма, всеотдайна, бурна а и същевременно обсебваща. Лора демонстрира болезнена ревност към съпруга си и при най-малкия повод. Ревнува го от всичко. Дори от работата му. Не е тайна, че по време на брака си с Лора Яворов не написва почти нищо.
Само година след началото на брака им той навлиза в критична фаза. А немалка роля за това има и годеницата на един от най-близките приятели на Яворов – Михаил Кремен. През април 1912 г. Кремен запознава поета с тогавашната си годеница – Дора Конова, и така, без да иска, поставя началото на любовния триъгълник между Яворов, неговата съпруга Лора Каравелова и Дора. Битува схващането, че поетът комита е имал известни симпатии към нея и дори я е уговарял да напусне мъжа си. Всичко това подклажда ревността на Лора до безумство.
След една от поредните сцени на ревност на 30 ноември 1913 г. Лора се застрелва в дома им. Малко след това, шокиран, прави опит да се самоубие и самият Яворов, като се прострелва в слепоочието, но лекарите спасяват живота му. Яворов обаче ослепява. И това не е най-лошото. Майката на Лора е убедена, че Яворов е провалил живота й. Обвинява го в убийството на дъщеря си.
В започналото полицейско и съдебно разследване се коментират две версии – за самоубийството на Лора и за убийството ѝ от Яворов. Въпреки че доказателствата и проведената експертиза накланят везните към първата, в общественото съзнание, най-вече под влияние на пресата и родственици на Лора, се налага втората версия, и срещу поета бива заведено дело за убийство. Това е и основната причина по-малко от година по-късно Яворов да сложи край на живота си. Няма съмнение, че любовта между Яворов и Лора е най-яркото им житейско изживяване, което ги изпепелява. В последните месеци от живота си Яворов посвещава на Лора едно от най-хубавите си стихотворения.
На Лора
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!
Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек...
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!
Цветелина Велчева ©
Използвана библиография: „Не бой се и ела – любовта на поета в стихове и писма”, изд. къща „Персей”, 2011 г.
