Насаме със звездното небе. Влюбени, поети, престъпници, караулни и просто страдащи от безсъние често се оказват в тази ситуация. Но мнозина от хората, които лелеят тези мигове, почти не си дават сметка, че нощта е може би най-конкретното измерение на космическата самота.

Нощта е тъмна, защото нашето ъгълче от Вселената е доста пустинно, разказва холандският астроном Симон Цварт. Нашето Слънце и семейството му от планети са като фермерско домакинство насред поле. Най-близките звездни съседи са толкова далеч, че са само светли точки на небето, а по-далечните се сливат в слабо сияние. Най-бързите ни космически сонди трябва да летят десетки хиляди години, за да стигнат до най-близката звезда.

Не всички звезди са толкова изолирани. Почти всяка десета е част от куп, рояк от стотици до десетки хиляди звезди с диаметър от няколко светлинни години. Повечето светила са родени в такива групи, които се разпадат в течение на милиарди години, като членовете им се смесват с другите в Галактиката.

Би ли могло нашето Слънце да е родено в подобен куп? Това би означавало, че нашият галактически квартал невинаги е бил толкова рядко населен. Той е обезлюдял с разпръскването на купа.

Доказателствата за подобен сценарий стават все повече, смята д-р Цварт, а само  допреди две-три десетилетия астрономите смятаха, че Слънцето е едно дете, без братя и сестри. Днес много учени са на мнение, че то е от семейство с близо 1000 други „деца”, почти всички родени по едно и също време. Ако ни беше имало в зората на Слънчевата система, околното пространство не би изглеждало толкова пусто. През нощта небето би било пълнo с

ярки звезди, няколко от тях - съперници на пълната Луна. Много биха се виждали дори и през деня. Като в „Звездната нощ” на Ван Гог.

Родният куп на Слънцето вероятно отдавна не съществува. Сглобяването на наличните данни и редица разумни предположения обаче дават известна представа за същността му. Въз основа на този модел д-р Цварт изчислява възможните траектории на бившите членове на рояка и сегашното им положение. Въпреки че са разпръснати и смесени с милиони несвързани звезди, те би трябвало да бъдат идентифицирани с помощта на Глобалния астрометричен интерферометър за астрофизика “Гея” (Gaia) на Европейската космическа агенция (ESA) - автоматична орбитална обсерватория, която трябва да полети през 2011 г. Уликите ще са техните орбити и слънцеподобният им състав. Намирането на тези разпилени роднини би позволило на астрономите да пресъздадат условията, при които един безформен облак от газ и прах се е превърнал в нашата Слънчева система.

Подозренията за богатото слънчево родословие се появяват през 2003 г.,

когато японският учен Шого Тачибана и американският му колега Гари Р. Хъс анализират два древни метеорита, смятани за почти девствени остатъци от образуването на Слънчевата система. В тях е открит никел 60, продукт на радиоактивното разпадане на желязо 60, в химични съединения, които би трябвало да съдържат само желязо. Това говори, че желязото е било подложено на някаква промяна, при която част от него става на никел, а той пък повече не се е изменял, оставайки „замразен” в този вид.