Съвременната наука определя емоциите като основен вид мозъчна комуникация, която отключва подходящото за всяка ситуация действие. Напълно неизвестно е обаче по какъв начин емоциите отключват чувствата и какво предопределя различията им сред различните индивиди. Популярната култура разпознава няколко вида чувства като радостта, меланхолията и ревността, но още не е ясно дали те са едни и същи у всеки и дали се коренят във вродената структура на мозъка, или са субективни и свързани с културата и възпитанието.

Как компютърът в главата симулира бъдещето?

Ако карате ски в планината и чуете тътен на задаваща се лавина, вие веднага ще визуализирате откъде може да дойде тя и накъде трябва да завиете, за да я избегнете. Тази способност да предвидиш няколко възможни сценария и да избереш най-добрия, без реално да опитваш всичките, е един от основните механизми за оцеляване на всеки вид. Ето защо симулацията на предстоящи събития е една от най-ценните инвестиции на интелигентния човешки мозък.

Ние знаем обаче много малко за този вроден симулатор, защото технологиите за измерване на нервната активност засега могат да я свързват само с определено поведение, но не и със способността за предсказване. Вероятно мозъкът си изгражда вътрешен модел на света и извлича от него правила за типичното поведение на различни феномени, въз основа на които решава накъде да насочи действията ни.

Как обаче приучаваме системите си да правят правдоподобни прогнози за света? Вероятно паметта съществува само с тази цел, смятат някои специалисти. Още древногръцкият философ Аристотел и Гален (древногръцки лекар) предлагат тази хипотеза преди повече от две хилядолетия – паметта е инструмент за предсказване на бъдещето. Вероятно изучаването на този феномен ще обясни и някои мистерии на парапсихологията като екстрасенсите и гадателите.

Как възприемаме времето?

Спринтовите състезания започват с пистолетен изстрел вместо със светлинен сигнал, защото мозъкът ни възприема звука по-бързо от визуалните стимули. Когато става въпрос за сложни преживявания обаче, законите се променят. Нашият мозък непрекъснато полага сериозен редакторски труд, за да синхронизира постъпващите сигнали, които се обработват с много различна скорост.

Щракнете с пръсти пред себе си. Ще видите, че звукът излиза в мига, в който ръката ви направи движението. Всъщност центровете на слуха го обработват близо 30 милисекунди, преди да се включи визуалната ви система. Мозъкът ви обаче действа като видеоредактор и ви кара да възприемате едновременно явления, които действително стават едновременно, но които отделните ви сетива възприемат в различен момент.

Най-простият пример за тези мозъчни трикове е мигането. Когато затваряте за миг очи, би трябвало да виждате тъмнина, нали? Само че мозъкът услужливо трие тези тъмни промеждутъци и ни показва непрекъсната картина на света, която иначе би ни побъркала с постоянното редуване светъл кадър - тъмен кадър. Тази способност на мозъка да манипулира времето се крие в структурата му, но още не е известно какви са механизмите, които му позволяват да прави това. Повреждането им води до заболявания като дислексията и дезориентацията при някои възрастни хора.

Има ли връзка между организма и социалното положение?

Дилемата каква част от живота и личността ни се определя от биологията и каква – от опита, е стара като самата наука. Спекулациите, че структурата на мозъка ни може да определи положението ни в обществото – също. Модерната през 19. век псевдонаука френология, чийто създател – германският лекар Франц Йозеф Гап, твърдял, че може да определи вродените наклонности и характер на човека по издутините в черепа му, до голяма степен е предопределила зараждането на съвременната психология и психиатрия. Има ли обаче някаква истина в тези теории? Наистина ли е възможно да си престъпник или велик лидер само защото в мозъка ти има няколко по-големи гънки?

Тази теория може би е твърде крайна, но проучването, което Марта Фарах от Университета в Пенсилвания направи преди три години, показва, че не е и лишена от известна доза истина. Фарах доказва, че работната памет на децата, отраснали в бедност, е по-слаба, отколкото на децата от средната класа. Става въпрос за краткосрочната памет, която задържа ограничено количество информация за моментална употреба, като телефонен номер или условието на задача. Тя е ключова за разбирането на езика, четенето, дългосрочното заучаване и решаването на проблеми. Оттам е жизненоважна и за успеха в учебни заведения и в повечето модерни професии, които разчитат на тези умения.

Д-р Фарах, а по-късно и Гари Еванс и Мишел Скамбърг от университета „Корнел“ откриха, че намалената способност на бедните да учат почти със сигурност е резултат от стреса, в който се развиват детските мозъци при лоши условия. Експериментите доказали, че нивата на активност на химикалите невротрансмитери, които пренасят сигнали между нервните клетки в мозъка, се занижават силно при постоянен стрес. Означава ли това, че бедните деца са по-глупави от богатите? От неврологична гледна точка – да. Този факт им пречи и да постигат по-големи успехи в живота. Други фактори обаче, като добрата семейна среда, личната амбиция и възпитанието, също играят важна роля, която не позволява на този диктатор – мозъка, самосиндикално да определя каква посока да поеме живота ни и да играе ролята на съдбата. В крайна сметка личността не е само биология. Или?

Автор: Елена Панова