Вместо да индуцират експресията на факторите на Яманака до три седмици – което ще доведе до плурипотентност – те индуцират гените само за два до четири дни. 

Това означава, че клетката запазва диференциацията си – т.е., кожната клетка си остава кожна клетка, без да се връща назад до стволова клетка – но на практика се превръща в по-млада версия на себе си. 

Най-малкото такава е хипотезата. Учените предполагат, че частичното препрограмиране отстранява натрупването на т.нар. епигенетични белези в клетките – износването, което се натрупва в отговор на околната среда и други външни фактори. 

С времето тези белези стават все по-изявени, което влошава клетъчната ефективност и допринася за това, което преживяваме като стареене. Учените уподобяват процеса на ръкопис, който става труден за четене поради множеството редакции.

„В края на живота има много маркери и е трудно за клетката да ги прочете“ - казва Хуан Карлос Изписуа Белмонте, един от членовете на екипа. 

Докато това засега остава хипотеза, експериментите сочат, че учените са на прав път. 

При мишки с прогерия – рядко генетично заболяване, което води до преждевременно стареене – животните, на които е приложено частично препрограмиране, са живели средно по 24 седмици, докато мишките със същото заболяване, които не са били лекувани, са живели само 18 седмици. 

„Трудно е да се каже точно защо животното живее по-дълго“ - казва друг член на екипа, Палома Мартинес-Редондо в съобщение до медиите.

„Но знаем, че експресията на тези фактори индуцира промени в епигенома, а те водят до благоприятни последствия, както на ниво ниво клетка, така и на ниво организъм.“

В допълнение към по-дългия живот, здравето на третираните животни също се подобрило – подобрени били функции на сърдечно-съдовата система и други органи. 

Когато същото лечение се прилага при здрави мишки без прогерия, те също показват по-добро здраве на органите – но е твърде рано да се правят изводи за дълголетието им, тъй като животните са още живи.

Въпреки че резултатите са обещаващи, изследванията още са в своя ранен етап – особено се отнася до потенциалното приложение на подобни методи и при хора. 

„Очевидно е, че мишките не са хора и ни е известно, че ще бъде много по-трудно да се подмлади човек“ – казва Белмонте. 

„Но това изследване показва, че остаряването е много динамичен и пластичен процес и следователно е по-податлив на терапевтични интервенции, отколкото сме смятали по-рано.“

Екипът сега възнамерява да изследва развитието на молекули, които са способни да имитират факторите на Яманака, с фокус върху подмладяването на специфични тъкани и органи.

Тези медикаменти няма да бъдат налични скоро, но изглежда не са и особено далеч.

„Тези вещества могат да се приложат под формата на кремове или инжекции за подмладяване на кожата, мускулите или костите“ – казва Белмонте. 

„Смятаме, че тези химически подходи могат да бъдат приложени в клинични опити с хора в следващите 10 години.“

Резултатите са публикувани в научното издание Cell. 

Източник: Science Alert