Упоритите букви на Войнич

24 декември 2018 г., 08:22
3199

Книгата е около 5 сантиметра дебела, 16,2 см широка и 23,5 см дълга, с 234 страници. Материалът е пергамент. Илюстрациите се разграничават в шест секции: „растителна”, „астрономична”, „биологична”, „космологична”, „фармацевтична” – която описва различни билки и корени, както и отделни карета с рецепти. Снимка: Beinecke Rare Book & Manuscript Library, Yale University ([1])., Public Domain, Link

Когато Уилфрид Войнич, запален американски библиофил от полски произход, за първи път вижда наглед невзрачната, съставена от груб пергамент книга, е убеден, че стои в началото на решаването на една загадка, която ще се нареди сред интелектуалните фойерверки на 20. век. Мястото е Вила Мондрагоне в областта Фрескати, страната е Италия, а продавачите са закъсали за пари монаси от някога могъщия Орден на йезуитите.   

Купувачът е полски аристократ, емигрант. През 1893 г. среща в Лондон Етел-Лилиан Бул, дъщеря на виден английски учен. По-късно се жени за нея и тя, вече с новото си име Войнич и с романа си „Стършел”, влиза завинаги в историята на литературата.

Към литературата Уилфрид също не е безразличен: продажбата на книги го поглъща изцяло. След заминаването му в САЩ през 1914 г. работата му изисква пътувания из Европа в търсене на най-редките, най-интересните и най-ценните книжни издания.

Така във Вила Мондрагоне той попада на един ръкопис, чиято стойност е не просто изключителна, а неоценима: и текстът, и илюстрациите в него са абсолютно неразбираеми.

Войнич приема разчитането на манускрипта като мисията на живота си.

Първата дума, разбира се, имат университетските среди, както и признати умове от различни архиви, библиотеки и книгохранилища. Резултати почти няма, но става ясно, че подходът към тази загадка трябва да е по-комплексен. На сцената излизат криптографите – в следващото столетие Ръкописът на Войнич, както става известен загадъчният кодекс, ще бъде пробен камък за възможностите на много аналитични гении.

Документираната история на ръкописа

започва някъде през първата половина на 17. век. Първият му сигурен притежател е императорът на Свещената римска империя Рудолф II (1576-1612) – ексцентричен владетел, прочул се и като меценат на редица учени и творци. А последният известен собственик на ръкописа от „периода преди Войнич” е Атанасиус Кирхер – учен енциклопедист, йезуит, математик, картограф и един от най-добре информираните умове на късното Средновековие.

За буквите. Или цифрите?

След смъртта на Войнич през 1933 г. поредица от наследявания и дарявания изпращат ръкописа в библиотеката на университета в Йейл. Провеждат се няколко конгреса, създават се и се разпадат работни групи за дешифровката му, дискусията става сериозна. Капацитетите в областта на лингвистиката и криптографията се интересуват главно от два въпроса: какъв език се крие зад текста на ръкописа и какво изобщо е било съдържанието му. Мненията, разбира се, рязко се разминават.

Да, това вероятно е някакъв език: направените текстолингвистични и статистически анализи на честотата на символите, на тяхната употреба, на подредбата им в текста показват, че действително може да се говори за такъв. „Азбуката” на ръкописа е компилативна: наред със символи, които напомнят латински букви (а, о, i, x), се употребяват такива, които смътно наподобяват гръцко минускулно писмо, както и съвсем неразбираеми, представляващи сложни лигатури (комбинации от букви). Отгоре на това в самите думи – а може би в качеството на истински букви, се употребяват и цифри: 4, 8 и 9 например личат съвсем ясно.   

Най-логичният извод следователно е, че „езикът на Войнич” е изкуствено създаден и записан посредством сложен шифър, съставен на базата на латинския или някой от възникналите след него западноевропейски романски езици. Тази хипотеза се възприема като водеща и стои в основата на повечето опити за разбиване на кода на ръкописа. Всички те обаче засега водят само до опит за „транслитерация”, или превеждане на азбуката на ръкописа от графичните знаци към латиницата. В резултат на това вече съществуват няколко алтернативни „Войнич азбуки” и никакви достоверни варианти за разчитане на която и да е от тях.

Истински език?

Има обаче и друга възможност, която, за разлика от „хипотезата на кода”, е в състояние да обясни изначалния въпрос за причината. Да го кажем направо – създаването на изкуствен език, който да опише видимо безсмислени илюстрации, изглежда твърде ексцентрично дори за златните времена на алхимията.

Нещата обаче може да си дойдат на мястото, ако тръгнем по обратния път на размишление: а именно, че ръкописът не е шифроване на познат език, ами опит за разшифроване на непознат такъв. Това би обяснило на пръв поглед хаотичното съчетание на различни графични системи.

През 2009 г. занимаващите се с ръкописа капацитети най-накрая правят това, с което изследването му всъщност е трябвало да започне – определят датата на създаването му чрез използването на радиовъглеродния метод.

Резултатът: манускриптът е съставен някъде между 1404 и 1438 година,

което ще рече, че в момента на първите ни сведения за него той вече е имал 200-годишна история. Това пък иде да покаже, че дори познатите ни интелектуалци от 17. век едва ли са имали шанс да го разчетат. Онази връзка между тайнствения съставител и евентуалните читатели, можещи да разберат или разгадаят състава на „Войнич езика”, е била вече прекъсната.

Това обаче едва ли е станало изведнъж. На различни места из страниците на книгата се виждат допълнения, които с малко повече въображение може да бъдат разчетени като латински или немски думи. Твърде е вероятно да става въпрос за пояснения, направени от по-късни притежатели, за които четенето на текста вече е представлявало сериозна трудност. Че азбуката на Войнич е била достояние не само на един човек, може да се смята за сигурно, след като П. Къриър установява, че в текста личат поне три различни почерка, а също и два варианта на един и същ език!

Т.е. не трябва ли в ръкописа да се види опит посредством латинската или латинизираната буквена система да се предаде древен или твърде екзотичен език, чиито звукови стойности е нямало как да бъдат предадени на базата на европейския езиков фонд? Изглежда логично, особено ако си спомним как е създадена нашата кирилска азбука. Има дори българска връзка – според една теория - на Лео Левитов, ръкописът предава катарско еретическо учение, а както се знае, катарите дължат идеологията си на българските богомили.

Единственото сигурно при езика на Войнич е, че той скоро няма да бъде изяснен, след като

дори сложни компютърни алгоритми се провалиха

в опитите си да разкрият закодирания в него език. Но какво да кажем за намиращите се в ръкописа непонятни илюстрации? Те впрочем може да се опишат като налудничави и псевдонаучни – но с някаква система в тях. Докато „биологичната секция" описва някакви напълно измислени анатомични схеми, то за вдъхновение на т.нар. „астрономически” или „космологически” рисунки вероятно са служили действителни трудове, например преписи на астрономическите писания на античния астроном и географ Клавдий Птолемей. Датският учен Теодор Холм твърди, че е разпознал 16 растителни вида от „растителната” секция в ръкописа. В. Панофски пък разпознава само един – слънчоглед (около половин век преди откриването на Америка?), а пък други са скептично настроени към съществуването на което и да било от изобразените растения. Дали пък те, както и знанието за тайнствения език на книгата принадлежат на един свят, който е бил отдалечен твърде много във времето или пространството от средновековна Европа?

Но оформлението, илюстрациите, внимателните пояснения около всяка от тях, отделянето на определени параграфи не оставят съмнения, че текстът претендира да е научен или най-малкото наукообразен. Последното предизвиква спекулациите, че целият кодекс е дело на душевноболен човек, а тайнственият език и неразбираемите рисунки – признак на ментално разстройство.

Но освен на болен ръкописът може да бъде и плод на разкрепостен ум. Немалко хора са на мнение, че

става въпрос за фалшификация,

а като „главен заподозрян” често се цитира английският философ, общественик, учен и писател Франсис Бейкън (1561-1626), автор на романа „Новата Атлантида”, в който описва утопично общество. Мнозина разглеждат ръкописа именно като илюстрован материал към тази книга. Днес тази теза е отхвърлена като недостоверна, а не липсват и подозрения към самия Войнич, който е набеден, че с гръмко раздуханата загадка покрай ръкописа е преследвал лични търговски интереси.

Тъй или иначе над опитите за определяне на авторството вероятно винаги ще тегне омировска обреченост, независимо дали става въпрос за транскрипция на тайнствен ориенталски език, на южнофренско наречие, за таен шифър на интелектуалци или за еретически учения. Всяка хипотеза разкрива нови перспективи, а вече почти целият пергамент е достъпен в интернет и всеки може да премери сили с упоритите букви. Опитите продължават.  

Калин Стоев

Ключови думи:
Коментари