Когато Уилфрид Войнич, запален американски библиофил от полски произход, за първи път вижда наглед невзрачната, съставена от груб пергамент книга, е убеден, че стои в началото на решаването на една загадка, която ще се нареди сред интелектуалните фойерверки на 20. век. Мястото е Вила Мондрагоне в областта Фрескати, страната е Италия, а продавачите са закъсали за пари монаси от някога могъщия Орден на йезуитите.   

Купувачът е полски аристократ, емигрант. През 1893 г. среща в Лондон Етел-Лилиан Бул, дъщеря на виден английски учен. По-късно се жени за нея и тя, вече с новото си име Войнич и с романа си „Стършел”, влиза завинаги в историята на литературата.

Към литературата Уилфрид също не е безразличен: продажбата на книги го поглъща изцяло. След заминаването му в САЩ през 1914 г. работата му изисква пътувания из Европа в търсене на най-редките, най-интересните и най-ценните книжни издания.

Така във Вила Мондрагоне той попада на един ръкопис, чиято стойност е не просто изключителна, а неоценима: и текстът, и илюстрациите в него са абсолютно неразбираеми.

Войнич приема разчитането на манускрипта като мисията на живота си.

Първата дума, разбира се, имат университетските среди, както и признати умове от различни архиви, библиотеки и книгохранилища. Резултати почти няма, но става ясно, че подходът към тази загадка трябва да е по-комплексен. На сцената излизат криптографите – в следващото столетие Ръкописът на Войнич, както става известен загадъчният кодекс, ще бъде пробен камък за възможностите на много аналитични гении.

Документираната история на ръкописа



започва някъде през първата половина на 17. век. Първият му сигурен притежател е императорът на Свещената римска империя Рудолф II (1576-1612) – ексцентричен владетел, прочул се и като меценат на редица учени и творци. А последният известен собственик на ръкописа от „периода преди Войнич” е Атанасиус Кирхер – учен енциклопедист, йезуит, математик, картограф и един от най-добре информираните умове на късното Средновековие.

За буквите. Или цифрите?



След смъртта на Войнич през 1933 г. поредица от наследявания и дарявания изпращат ръкописа в библиотеката на университета в Йейл. Провеждат се няколко конгреса, създават се и се разпадат работни групи за дешифровката му, дискусията става сериозна. Капацитетите в областта на лингвистиката и криптографията се интересуват главно от два въпроса: какъв език се крие зад текста на ръкописа и какво изобщо е било съдържанието му. Мненията, разбира се, рязко се разминават.

Да, това вероятно е някакъв език: направените текстолингвистични и статистически анализи на честотата на символите, на тяхната употреба, на подредбата им в текста показват, че действително може да се говори за такъв. „Азбуката” на ръкописа е компилативна: наред със символи, които напомнят латински букви (а, о, i, x), се употребяват такива, които смътно наподобяват гръцко минускулно писмо, както и съвсем неразбираеми, представляващи сложни лигатури (комбинации от букви). Отгоре на това в самите думи – а може би в качеството на истински букви, се употребяват и цифри: 4, 8 и 9 например личат съвсем ясно.   

Най-логичният извод следователно е, че „езикът на Войнич” е изкуствено създаден и записан посредством сложен шифър, съставен на базата на латинския или някой от възникналите след него западноевропейски романски езици. Тази хипотеза се възприема като водеща и стои в основата на повечето опити за разбиване на кода на ръкописа. Всички те обаче засега водят само до опит за „транслитерация”, или превеждане на азбуката на ръкописа от графичните знаци към латиницата. В резултат на това вече съществуват няколко алтернативни „Войнич азбуки” и никакви достоверни варианти за разчитане на която и да е от тях.

Истински език?



Има обаче и друга възможност, която, за разлика от „хипотезата на кода”, е в състояние да обясни изначалния въпрос за причината. Да го кажем направо – създаването на изкуствен език, който да опише видимо безсмислени илюстрации, изглежда твърде ексцентрично дори за златните времена на алхимията.

Нещата обаче може да си дойдат на мястото, ако тръгнем по обратния път на размишление: а именно, че ръкописът не е шифроване на познат език, ами опит за разшифроване на непознат такъв. Това би обяснило на пръв поглед хаотичното съчетание на различни графични системи.

През 2009 г. занимаващите се с ръкописа капацитети най-накрая правят това, с което изследването му всъщност е трябвало да започне – определят датата на създаването му чрез използването на радиовъглеродния метод.