Тъжно е когато хората, които познаваш, се превръщат в такива, които не си познавал. Когато можеш да се разминеш с тях, все едно не са били голяма част от живота ти. И как си можел да говориш с тях с часове, а сега едвам успяваш да ги погледнеш.
Не мога да разбера как можеш да се усмихваш цял ден, но да заспиваш плачейки. Как снимките никога не се променят, но хората на тях – да. Как може да обичаш някого толкова невинно, но може да се превърне в гняв толкова бързо.
Как най-добрият ти приятел може да се превърне в най-злият ти враг или обратното. Как завинаги се превръща в няколко кратки месеца, за които би направил почти всичко, само за да ги върнеш. Как можеш да пуснеш нещо, без което си казвал, че не можеш да живееш.
Как, знаейки, че да го пуснеш е най-доброто за теб, боли еднакво.
Как хората, които някога са искали да прекарат всяка секунда с теб, мислят че няколко минути от времето им са твърде много. Как миризмата на някого остава с теб, въпреки че си е тръгнал. Как хората обещават и си заробват душата за някого, въпреки че знаят колко е лесно обещанията да бъдат неизпълнени. Как за хората е по-лесно да те изтрият от живота си, вместо да оправят нещата…
