Защо някои хора сякаш непрекъснато се сблъскват с онова, което най-много ги дразни у околните? Възможно ли е собственото ни отношение към другите да подхранва ситуациите, от които се оплакваме? Един любопитен житейски пример и разсъжденията на Елена Блаватска предлагат различен поглед към критиката и последиците от нея.

Още като ученик забелязах нещо интересно: изглежда, съществува връзка между това доколко човек е доволен от живота си и склонността му да критикува другите.

Учителят, който постигаше дисциплина без наказания

Имахме например учител по английски език, в чиито часове винаги цареше безупречна дисциплина.

Каква беше тайната му? Сигурно е бил изключително строг, ще си помислите. Нали във всеки клас има непослушни ученици, които вдигат шум, пречат на останалите и нарушават реда? Вероятно ги е държал изкъсо и никой не е смеел да му противоречи.

Това изглежда логично предположение. Още повече че беше мъж, а според един широко разпространен стереотип дисциплината се постига най-вече със строгост, твърда ръка и заплахи от наказание.

Истината обаче беше съвсем друга.

Той беше най-добрият и сърдечен учител, когото съм срещал. Отнасяше се с еднакво уважение и доброта към всички ученици, независимо от успеха и поведението им. Не повишаваше тон, не се караше и не унижаваше никого с критики.

Разбира се, това не означаваше, че позволява всичко. Още в началото ни предупреждаваше, че ако някой пречи на работата му, ще се наложи да го отстрани от часа. Но дори когато поставяше подобни условия, го правеше спокойно, добронамерено и без следа от раздразнение.

Нещо повече – на учениците, които не проявяваха особен интерес към предмета, направо казваше, че могат и да не участват в урока, ако нямат желание. Единственото му условие беше да не пречат на останалите.

И колкото и странно да звучи, те спазваха уговорката.

Той очевидно разбираше нещо много важно: уважението не се налага със страх, а се печели с отношение. Умееше да поставя граници, без да засяга достойнството на учениците си. Всъщност това е ценно умение във всяка ситуация, в която се налага да общуваме спокойно и тактично, дори когато разговорът е неприятен.

Съвсем различно беше положението при учителите, които се държаха като надзиратели.

Те непрекъснато имаха проблеми с дисциплината. Учениците им измисляха обидни прякори, открито им се противопоставяха и отказваха да ги слушат. Най-буйните превръщаха часовете им в истински цирк, а заплахите от наказания рядко помагаха.

Самите учители пък бяха вечно намръщени, раздразнителни и неприятни в общуването.

Защо често срещаме точно онова, което не понасяме?

По-късно, вече като възрастен, неведнъж съм забелязвал същата закономерност.

Да вземем например човек, който държи всичко да бъде изпипано до последния детайл. Сякаш точно той най-често попада сред колеги, чиято небрежност и безотговорност го карат непрекъснато да недоволства.

Или жена, която не може да понася мързеливите хора, но по някаква ирония на съдбата все попада на лениви ухажори и приятелки.

Сякаш колкото повече ни дразни определено качество у другите, толкова по-често се сблъскваме с него.

Човек, който постоянно търси недостатъците на околните и не пропуска възможност да изрази недоволството си, сякаш сам попада в обстоятелства, които му дават още повече поводи за критика.

Разбира се, възможно е обяснението да се крие и в начина, по който възприемаме света. Когато вниманието ни е съсредоточено върху отрицателното, започваме да го забелязваме навсякъде. Подобен механизъм се разглежда и в материала за склонността на човешкия мозък да се фокусира върху негативната информация.

Нещо повече – ако постоянно се вглеждаме в чуждите грешки, рискуваме да попаднем в омагьосан кръг от раздразнение и неудовлетвореност. А понякога именно приемането на неприятните мисли и емоции, вместо непрестанната борба с тях, се оказва по-полезният подход.

Така постепенно стигнах до извода, че отношението, с което подхождаме към света, до голяма степен определя и начина, по който го преживяваме.

Каквото даваш на света, това получаваш в замяна. Поне когато става дума за критика, този принцип сякаш се потвърждава отново и отново.

Как Елена Блаватска обяснява последствията от критиката

Интересно обяснение на тази зависимост предлага философът и теософ Елена Петровна Блаватска.

В думите, които ѝ се приписват, критиката не е просто израз на недоволство. Тя се разглежда като своеобразна връзка между човека и отрицателните качества, които той осъжда у другите.

„Никога не бива да забравяте нещо много важно. Всеки път, когато остро и безмилостно критикувате недостатъците на друг човек, вие привличате към себе си част от неговите елементали.

От този момент нататък те започват да ви следват и се стремят да открият у вас състояние, качество или недостатък, които им напомнят за предишния им „господар“.

Така те напускат досегашната си служба, за да постъпят при вас, но вече, така да се каже, срещу по-високо заплащане.“

В теософията „елементали“ се наричат предполагаеми невидими същности или сили, свързани с духовния свят. Това е част от езотеричните възгледи на Блаватска, а не научно установено явление.

Но дори да оставим настрана мистичното обяснение, в тези думи може да се открие интересна идея: когато сме обсебени от недостатъците на другите, рискуваме те да завладеят и собствените ни мисли и поведение.

Предупреждението на Ницше: когато се борим с някого, можем да заприличаме на него

Не е случайно, че и Фридрих Ницше предупреждава колко внимателни трябва да бъдем в борбата със своите противници. Защото, докато се противопоставяме на онова, което ненавиждаме, можем неусетно да започнем да приличаме на него.

Тази мисъл придобива особен смисъл, когато става дума за човешките отношения. Лесно е да осъдим нечия грубост, но ако отвърнем със същото, с какво всъщност сме по-различни? Лесно е да упрекваме другите за техните недостатъци, но много по-трудно е да забележим собствените си.

А понякога отношението ни към хората определя и начина, по който те започват да ни възприемат. За щастие, дори лошото впечатление може да бъде преодоляно, стига да сме готови да променим поведението си.

Може би истинският въпрос не е колко недостатъци откриваме у другите, а какво се случва със самите нас, докато непрекъснато ги търсим.

Aвтор: Владимир Тодоров