- Аз съм Ангел. Отлитам от вас и дойдох да се сбогувам.

- Не ти вярваме! Ангели не съществуват.

- Но как така?

- Ти не си Ангел. Нямаш крила.

- Но аз бях! Не помните ли как ви помагах по време на суша, довеждайки дъжда?

- Не е вярно. Дъждът идваше сам.

- Не помните ли как лекувах децата ви, когато боледуваха?

- Не е вярно. Изцеляваха ги лекарствените треви.

- Не помните ли как събирах влюбените сърца, които се стесняваха да разкрият един друг чувствата си?

-Не е вярно. Хората сами съединяват сърцата си.

- Значи не ми вярвате? - разплакал се Ангелът.

- Не само че не ти вярваме, а смятаме, че си вещица.

- Но защо? Аз ви носих само добро!

- Не ни трябва твоето Добро! Ние сами знаем какво е Добро и какво Зло. Ти си вещица, дошла тук, за да ни изкушава...

Пребили я с камъни, до смърт. Дяволът, виждайки това, се спуснал от върха на Планината в селото. Но вече било късно.

Ангелът умрял в ръцете му.

- Защо я убихте? - изригнал гневът му.

- Тя беше вещица!

- Но нима тя не ви каза, че е Ангел небесен?

- Каза ни, но ние не и повярвахме.

- Тогава ще ви се наложи да повярвате, че аз съм Дявола! - разгневено изкрещял той, ридаейки над тялото на убитата девойка.

На него хората повярвали, защото той поразил селото с камъни, падащи от небесата, а жителите му с мълнии. После взел на ръце убитото момиче и се изкачил на върха на Планината. Сърцето ѝ не биело. Той я положил под мистичния огън, който виждат пътниците на върха в нощи на пълнолуние. Сложил в ръцете и дяволското си сърце и я покрил с ангелския пух.

И днес Ангелът лежи на върха на Планината, а Дяволът ходи на гроба му и с часове плаче над него, защото Злото може да обикне Доброто, както и Доброто може да обикне Злото, защото едното не може без другото, а Любовта е тази, която обединява тези две понятия и само Любовта е вечна като Бог или Дявол...