Смятаме, че изневярата е импулсивно решение. Последни проучвания обаче показват, че тя е много по-тясно свързана с миналото, отколкото изглежда на пръв поглед.
Клиничният психолог Есра Селалмаз и семейният терапевт Гизем Ердем от университета Коч в Истанбул,стигнаха до заключението, че склонността към изневяра може да се развие още в детството и се влияе от семейната история.
Изследователите анкетирали близо триста добровелци на възраст от 18 до 30 години, които били в стабилни връзки поне от една година и нямали деца. Те анализирали факторите, които увеличават вероятността човек поне веднъж да мисли за изневяра.

Семейни тайни

Често семейните тайни се превръщат в сценарий на живота.
Почти половината от участниците в проучването признават, че са били свидетели на изневяра в семейството си, като бащата най-често е имал афера.
Много от тях са научили за това през най-уязвимите години на юношеството, когато първите им представи за доверие, интимност и как се развиват взаимоотношенията като цяло, едва започват да се формират.
Учените отбелязват, че този сценарий не тласка задължително към изневяра, но значително увеличава риска в зряла възраст тя да бъде възприета като един от възможните варианти.

В психологията това се нарича интернализация (възприемане и усвояване на външни норми и ценности като свои) на семейните сценарии, при която децата несъзнателно възприемат модели на поведение, наблюдавани при възрастни, на които те вярват и уважават.

Как семейството се справя с проблема

Ако изневярата е била потайна и скрита, детето може да израсне с размити граници и несигурност относно собствените си чувства.
Откритата дискусия, признаването на грешките и демонстрациите на уважение между родителите, от друга страна, помагат на тийнейджъра да развие по-здравословно разбиране за взаимоотношенията, дори ако самата изневяра остава болезнена.
Семейните тайни се превръщат не само в спомени, но и в уникални сценарии, които или възпроизвеждаме автоматично, или се научаваме да пренаписваме.

Грешките от миналото предсказват бъдещето

Проучването установи, че ключовият фактор, който предсказва бъдеща изневяра е не само семейният произход, но и личният опит.
Хората, които са изневерили веднъж, са значително по-склонни да признаят, че биха го направили отново.
Психолозите обясняват това с факта, че след като веднъж е преодолял вътрешна задръжка, човек може да започне да възприема изневярата не като табу, а като приемлива стратегия за справяне с емоционално трудни ситуации.
Важен детайл: партньор, който открие изневяра, не става по-склонен да изневерява. Болката, измамата и нарушеното доверие, които е преживял, не го правят „отмъстител по подразбиране“. Напротив, подобни преживявания служат като предупреждение.
Често ставаме по-съзнателни към собствените си граници, очаквания и сигнали във взаимоотношенията, за да не възпроизвеждаме разрушителни модели в собствения си живот.

Емоционалната дистанция също е фактор

Резултатите от проучването сочат също, че така наречената „избягващата привързаност“ (желание за поддържане на дистанция и избягване на емоционална откритост) е пряко свързана с по-високо намерение за изневяра, докато „тревожната“ привързаност (страх от изоставяне и повишена чувствителност към сигналите на партньора) не показа такава връзка.
Защо? Хората, които по-трудно се привързват, често възприемат интимността като заплаха. В техния свят изневярата може да служи като инструмент за създаване на емоционална дистанция или начин за възстановяване на чувството за контрол над връзката. За тях паралелната връзка не е свързана с намиране на нова любов, а по-скоро с опит да си осигурят пространство, в което не дължат нищо на никого.
При тревожния стил на привързаност нещата са различни. Тези хора, напротив, се стремят да укрепят връзката и се страхуват да не загубят партньора си, така че намерението им да изневеряват често е по-слабо от това на другите.

Продължава на страницата на Новите родители