2. Сила

Способността на Том Бойл да вдигне колата може да е свръхчовешка, но от физиологична гледна точка има обяснение. 

Кинезиологът Владимир Зациорски изследва как влияе стресът върху вдигането на тежести. Той открива, че когато повечето от нас се опитват да вдигнат тежък предмет при нормални обстоятелства, можем да използваме не повече от 65 процента от теоретичния максимум на мускулните си сили. Тренираните щангисти стигат до 80 процента. Като цяло, притежаваме автоматична система за контрол, която ограничава натоварването върху физиологичния ни механизъм.

Но ситуацията стане решаваща, започва да си струва да рискуваме някоя контузия - и границата се вдига. Напрежението при състезание позволява на щангистите да увеличат лимита си с още 12 процента.

Как успява организмът да отключи тези резерви? Отговорът е свързан с друг един аспект на страховата реакция: тя умъртвява болката. В момент на силен стрес мозъкът отделя два вида вещества - ендоканабиоиди и опиоиди - и двете силни обезболяващи. Техния обезболяващ ефект надвишава болката, която обикновено получаваме, когато се опитваме да вдигнем нещо тежко.

3. Концентрация

Когато се появи непосредствена опасност, подсъзнанието ни взима нещата в свои ръце, като стеснява вниманието ни единствено до нещата, които са важни в случая. Мозъкът отделя силен невротрансмитер, известен като норепинефрин, който прави ума ни по-буден и активен, когато вниманието е решаващо. Линда Хамилтън работи с изпълнители, страдащи от сценична треска. Тя е установила, че напрежението преди представление всъщност засилва концентрацията и влия добре на изпълнението. „Напрежението не е нещо лошо”, казва тя на пациентите си. „То те издига на висотата на събитието. Когато си на сцената, ти присъстващ изцяло в настоящия момент – точно там, където трябва да бъдеш.”

4. Разтягане на времето

Нолън Колър седи под кленово дърво с лък и стрели в очакване на елени, когато чува гласа на сина си Джейсън от уоки-токито. „Татко, едно мече идва към мен.” После още едно, а накрая и майката. Колър грабва една стрела и хуква към сина си.

„Тя ме видя. След мен е”. – крещи Джейсън. На десетина метра от скривалището на Джейсън, той вижда как 100-килограмовата мечка напада с нокти и зъби сина му.  Колър изкрещява и размахва ръце. Мечката се обръща, вижда го и се засилва към него. Ясно е какво си мисли. Колър опъва лъка. Мечката се приближава бързо, но изглежда се движи на забавен кадър. Стрелата излита, забивайки право в ивицата, маркираща гръбнака на мечката. „Никога не съм преживявал нещо подобно, казва Колър. „Всяка енергия, която имах, беше насочена към насочването на този изстрел.”

Способността за „забавяне на времето” е един от най-странните ефекти на страховата реакция. Психологът Дейвид Игълман е изследвал този ефект с помощта на гривни, които показват цифри, които се сменят малко по-бързо, отколкото човек може да различи. Той иска да разбере страхът кара времето наистина да се забавя за този, който я носи, така че да може да различи цифрите. За да отговори на този въпрос той организира доброволци, които правят обезопасен свободен скок от 45 метра в увеселителен парк. Дори в ужаса по време на скока хората не могат да различат цифрите. Следователно мозъкът не възприема времето в по-кратки интервали. Вместо това, според Игълман, той създава по-детайлен спомен за събитието, тъй че в ретроспекция изглежда сякаш са се случили повече неща. Това е важно за оцеляването – ако отново попаднем в ситуация, която ни заплашва по същия начин, искаме да помним точно какво се е случило.