Алиса Пиърс – писателка и блогърка – написа една наистина трогателна и открита статия за чувствата и емоциите, които е изпитала след смъртта на баща си. В продължение на седем години тя достига до няколко важни заключения.

Споделяме нейната история с надеждата, че тя ще помогне на хората да се преборят със своята собствена скръб...

***

Изгубих баща си, когато бях на 16. Сутринта на 14 април 2008 г. отидох на училище. Все още имах татко. Когато се върнах, вече нямах такъв. Така започнах да се боря с непознат коктейл от емоции – болка, която е толкова съкрушителна, че не бих я пожелала на никого.

Всеки път, когато си мислех, че стъпвам на крака, забелязвах катарамата му на гардероба, или чифт чорапи на пода. И внезапно крехките шевове, с които се бях закърпила, се отваряха и мъката отново започваше да се излива.

Изгубих способността си да взимам най-простички решения от типа от кой ресторант да си поръчам храна или какво да гледам по телевизията. Тази седмица нищо нямаше смисъл.

Баща ми бе най-добрият ми приятел. Не че се опитваше да се държи така, все едно е на моите години, или пък ми е позволявал да се измъквам ненаказано от бъркотии. Напротив – той бе доста стриктен, винаги ме караше да бъда по-добър човек.

Той бе моят най-добър приятел – винаги можех да отида при него, когато нещо ме тревожи, и да получа честен и безпристрастен съвет. Той ме принуждаваше да видя доброто в себе си, а не да се съсредоточавам върху негативното. Можех да плача пред него, знаейки че няма да се почувства неудобно или че ще иска да ме избегне, както правят много татковци по телевизионните ситкомове.

В деня на смъртта му трябваше да се примиря с факта, че вече можех да разчитам само на себе си. Това само по себе си изглеждаше предизвикателно. Но към него можеше да се добави и факта, че вече и другите разчитаха на мен. Аз бях рамото, върху което майка ми и по-малката ми сестра плачеха.

Като най-голямото дете, станах вторият по ранг човек в къщата след мама. Тя разчиташе на мен за помощ при уреждането на погребението, трябваше да се уверим и че всички документи са наред. Новата ми роля не ми пречеше – чувствах, че когато помагам на мама, се отплащах на татко за всичко, което бе направил за мен.