Проф. Ваня Матанова: Наркотикът е протест срещу нескъсаната пъпна връв
- Как може да се прекъсне такава зависимост, особено в България, където практиката е децата много до късно да живеят с родителите си?
- Една част от децата в прословутата пубертетна възраст започват да демонстрират протест срещу тази симбиотична връзка. Този протест често приема много социално неприемлива форма. Това са бягствата от вкъщи, бягствата от училище, психоактивните вещества, наркотиците. Този процес означава: “Аз искам да вземам решенията си сам! Искам да правя това, което аз смятам за добре!”. Това е вик за помощ: “Освободете ме от тази връзка!”. Това, което обикновено се случва тогава, е, че цялата вина отива върху детето. То е лошото, то е неблагодарното, „аз толкова съм се грижила за него”... Но това всъщност е нескъсаната пъпна връв. Родителят трябва да разбере, че когато детето му наближи пубертета, е абсолютно нормално той вече да не е на пиедестал. Той вече не е еталонът за поведение - на негово място застават връстниците. Понякога майките казват: “Той се събра с лоши деца!”. Няма лоши деца. Въпросът е каква е ценностната система на самото дете, което да може да прецени кое е добро и кое - лошо. Когато се подбира маргинална група, това означава: „Аз се чувствам зле, нека да отида при други, които се чувстват зле!”. И една от най-грешните стъпки на родителите е да обвиняват за това децата. Детето е синдром на недобре функционираща семейна система.
- Педофилията става все по-видима през последните години. Има ли връзка между липсващия родител и попадането в капана на педофила?
- Възможно е, но не липсата на единия родител е фактор тук. Огромно значение има привързаността, за която говорихме. Децата с несигурна привързаност стават много общителни с непознати. Не демонстрират обич към родителите си, защото всички сигнали, които са давали за потребностите си, не са били задоволявани от тях. Затова пък демонстрират разкрепостена комуникативност с непознати и точно тези деца попадат в обсега на педофилите. Отново е жизненоважно дали в първата година на детето ще се формира истинска привързаност между него и родителя му.
- Да поговорим и за децата в еднополови двойки. Има ли някаква психическа опасност за тях?
- Това е нещо, за което все още нямаме достатъчно данни и опит, за да знаем какво ще се случи. Литературните данни са много противоречиви. Някои твърдят, че ако ролите в двойката са разпределени - единият да поставя рамките, а другият да обгрижва, може да се очаква, че няма да има проблеми. По същия начин нямаме данни дали проблеми ще има при деца, които са отглеждани от 4-5 бавачки, докато навършат една година. Детето трябва да има поне една фигура, към която да изгради привързаност.
- Не са ли по-разпространени другите традиционни ролеви фигури като бабата и дядото?
- Да, но бавачката започва много да настъпва в последните години. Не знам как ще напишете това, което ще кажа сега, но българските баби и дядовци са много странни хора. Тяхното поведение обикновено е някаква жалба за младост – ето, ние сме вече стари, но още имаме пръст в живота на младите. А те са от съвсем друго поколение. Едно е било по тяхно време, сега реалността е съвсем друга. И ако връзката между бабите и дядовците и родителите не е много добра, стават големи бели. Често възрастните налагат един стил на поведение, родителите - друг, и детето е в невъзможност да избере кое да следва като модел. А това е опасно. Аз съм твърдо за детска градина от 3 години нататък. За яслите имам не особено ласкаво мнение. Ясно е, че едно дете до 3-годишна възраст има нужда от индивидуално обгрижване и задоволяване на индивидуални потребности. От три години нататък е добре детето да влезе в група. Да може да се ориентира къде е мястото му в нея, да се научи да отстоява позицията си, да стане толерантно към потребностите на другите. Ако то не ходи на градина - слава богу, че е задължителна предучилищната такава, много трудно ще започне да участва в групи. Израстват егоистични индивидуалисти и започват да се налагат чрез други, неприемливи модели. Тогава вече може да се появи и агресивен модел, за да се наложат желанията, защото „не се вписвам в групата, не знам какво искат другите и за мен тяхното искане не е толкова значимо, колкото е моето”.
- Не губи ли родителят контрол над детето си, когато го изпраща на градина?
- Тази стъпка е важна по още една причина. За комфорта на детето, юношата и възрастния човек е важно да формира високи адаптивни способности. Те минават през приемането на различни социални роли. Ако детето седи само в семейството, то е в социалната роля на син или дъщеря. В детското заведение то приема вече социалната роля на ученик. Така започва разширяването на палитрата от социални роли, които то трябва да може да приема. Иначе, когато изведнъж от ролята на обгрижвано, възпитавано дете му се наложи да влезе в друга, но по-късно, то много трудно ще влезе в нея и ще развие адаптивни умения. А ако не умееш да влизаш в различни социални роли, ти следваш една и спрямо другите винаги се държиш неадаптивно. Колкото повече такива роли можеш да поемеш, толкова си по-жизнеспособен и успешен по-късно. Адаптивността е едно от най-най-важните качества. Даже интелигентността вече се оценява професионално според степента на адаптивност.
- Има ли това връзка с нашата тема за самотните родители? Какво възпитание бихте им препоръчали, за да възпитат едно адаптивно дете?
- Най-вече препоръчвам при първия въпрос на детето “Защо сме сами?” да няма лъжи. Те обикновено са под формата на “Ами защото татко го няма”. Какво значи „татко го няма”? Него го няма при нас, но го има някъде. Една лъжа, тръгнала от ранно детство, се разширява, украсява и накрая винаги се намира една “добронамерена” съседка, която казва: „Твоят баща така и така, или ти си осиновен”, и травмата е налице. За самотните родители бариерата винаги е - детето е малко, няма да разбере. Това не е вярно. Не твърдя, че дете на една година ще разбере семантично едно такова обяснение и ще има точно понятие за ситуацията, но твърдя, че ако тази тема се въведе в общуването между детето и родителя, ще е по-лесно и за обяснение, и за възприемане, когато детето достигне до достатъчно добро семантично разбиране на речта. Въвежда се тема: “Това беше мой избор, така реших, не можахме с тати да останем заедно, той живее в друга къща, но ти можеш да разчиташ на него”. Това е добрият вариант. Иначе, както и да си взел решението, ти поемаш твърде голяма отговорност и смяташ, че можеш да покриеш всички нужди на детето. Нереалистично е. Много често решението да се отгледа дете сам се взема вследствие на разочарование и ред други причини, но човек не може сам да поеме цялата отговорност на света. И ако истината за семейството от един родител е обяснена както трябва, тя няма да го травмира.