В къща сред хълмовете живееше една жена и нейният син. Той беше първата и единствената й рожба.
И се случи тъй, че той се разболя от треска и умря още докато лекарят стоеше до леглото му.
Майката беше смазана от мъка. И тя чупеше ръце и говореше на лекаря, повтаряйки все един и същ въпрос: “Кажи ми, моля те, какво е това, което вцепени тялото му и остъкли така ужасно очите му?”
“Вирус”, отговори лекарят.
“Какво е това вирус?”, извика майката.
“Не знам как да ти обясня – каза лекарят. – Това е едно безкрайно малко нещо, което влиза в тялото. То не се вижда с човешки очи”.
И когато лекарят си тръгна, майката остана да седи вцепенена и само повтаряше: “Безкрайно малко нещо. Не се вижда с човешки очи”.
Вечерта при нея дойде свещеник, за да я утеши. И тя отново заплака и извика в лицето му: “Кажи ми, защо изгубих моя син, единствената ми рожба?”
“Чедо мое – каза свещеникът, – такава е волята на Бога”.
“Ах, на Бога! – извика майката. – Какво е Бог? Къде е Бог? Искам да видя Бога и да разкъсам гърдите си пред Него и да излея кръвта на сърцето си пред нозете Му! Кажи ми как да Го намеря?”
“Бог е безкрайно голям – отговори свещеникът. – Той не се вижда с човешки очи”.
И тогава жената изпищя: “Безкрайно малкото уби моя син по заповед на безкрайно голямото! Какво сме ние тогава? Какво сме?”
В този момент майка й влезе в стаята, носейки погребално платно за тялото на момчето. Тя беше чула думите на свещеника и виковете на дъщеря си. И като остави платното, взе ръката й в своята ръка и рече: “Дъще, самите ние сме безкрайно малки и безкрайно големи; и ние сме връзката между двете”.
Халил Джубран
